Читать книгу Stihotvorenija - Hristo Botev - Страница 1

Христо Ботев
Cтихотворения

Оглавление

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?


Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!


Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!


Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам —

мечти и мисли – от що страдая.


Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!


Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!


Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…


Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!


Към брата си

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.


Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.


Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?


Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!


Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?


Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий – плач народен!


Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,


или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,


предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!


Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи


на сган избрана – рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;


кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!


А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе


чакаме и ний ред за свобода!


Делба

По чуства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем.


Добро ли сме, зло ли правили,

потомството назе ще съди;

а сега – дай ръка за ръка

и напред със стъпки по-твърди!


Спътник ни са били в животът

страдания, бедност в чужбина,

но тях сме ний братски делили

и пак ще ги делим двамина…


Ще делим ний хорски укори,

ще търпим и присмех глупешки,

ще търпим, но няма да охнем

под никакви мъки човешки.

И глава ний няма да сложим


пред страсти и светски кумири:

сърцето си вече казахме

с печалните наши две лири…

Напред сега с чуства и мисли


последната делба да делим:

да изпълним дума заветна —

на смърт братко, на смърт да вървим!


До моето първо либе

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова —

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.


Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз – вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!


Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!


Ти имаш глас чуден – млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!


О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума —

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!


Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!


Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, – свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни…


Там… там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!


Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!…


На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина —

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:

там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал,

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!…

Ах, мале – майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък… каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

А ти, 'га чуеш, майнольо,

че куршум пропей над село

и момци вече наскачат,

ти излез, майко – питай ги,

де ти е чедо остало?

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

"Нехранимайка излезе", —

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

земята, майко, черната!

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то 'га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка —

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина…

Тъжно щеш, майко, да гледаш

и на туй хоро весело,

и като срещнеш погледът

на мойто либе хубаво,


Stihotvorenija

Подняться наверх