Читать книгу Tygite na Bylgarija - Ivan Vazov - Страница 1

На теб, Българио свещенна,

покланям песни си сега.

На твойте рани, кръв безценна,

на твойта жалост и тъга,

на твойте сълзи и въздишки,

на твойте страсти и тегло

и на венеца мъченишки,

кой грей на твоето чело.

Прокуден тука на чужбина,

далеч от твоите гори,

сърцето ми сега проклина

тирана, който те мори.

Прийми тез песни, майко мила,

отйек на жалостний ти зов

и плод на сладката любов,

с коя душа ми си пълнила;

прийми тез песни, пълни с гнев,

кат вихъра, що пей по друма,

ту жални, кат шумът на Струма

и като горския напев.

О, майко, аз видях тиранът,

като ръцете си вапца

в кръвта на твоите деца

и чух как плачеше Балканът

и твойте сини небеса!

Но през червените порои,

що ти проля във таз борба,

аз видя дните ясни твои

на твойта бъдеща съдба.

Дано таз вяра, туй мечтанье

не се разбие в някой брег

и твоя зов да не остане

като в пустинята без ек.

Чуйш ли гръмът при Морава?

Чуйш ли бойната тръба?

Там Черняев поразява

турците в кървава борба!

И при Урал, и при Нева,

и при Кавказ, и при Дон

руско сърце закипева,

тръпне руски небосклон!

И мужика прост, и князът

от колиба, от палат

през земи широки газат,

тичат весело на рат.

И богатият помага

за идеята света,

и вдовицата полага

най-подирня си лепта.

Син прощава се с баща си,

щерка с майка, брат със брат.

И казакът от жена си

сабята поима с яд.

И на бойните полета,

верни на един завет,

в град куршуми и гюллета

летят яростно напред.

Сега, кат Емус стари от страх се цял потресе,

и турската свирепост премина секи край,

и ужас, възмущенье по целий свят пронесе —

попитал бих Европа веч може ли да трай?

Тя верува ли още, че тоз народ омразен,

научен кръв да пие, и с пот да се кърми,

от дивите пустини тук нявга дотътразен,

ще може да напредне, да се опитоми?

Попитал бих я ази възможно ли е вече

след тия страшни зверства да вярва пак сега,

че тигърът ще нявга да се очеловечи,

че брат ще да ти бъде тоз, който е ага?

Ще може ли раята да найде състраданье,

раята, що работи, оре и се поти,

от тия паразити, аги, кадий, тирани,

хайдути и черкези, дервиши и софти?

Но Боже! Що съглеждам? Европа се заклина

тиранина да пази и бича на света,

и милост християнска в душата й застина,

и смей се безпощадно над нашите тегла!

И дума, като мисли за плячка само тлъста:

„Хасан е нам потребен, нам требува мирът“.

И гледа как Коранът безчести, тъпче кръста,

и милиони души как в робството пищът!

Какво? Дали грехът ни сè йоще не изплати

и с нашта кръв и сълзи ще правят вечно пир?

Дал тряба да сме роби мирът да се не клати?

О, с толкова ли жертви?!… Проклет да е тоз мир!

…………………………………

С тиран борба почнахме усилна и велика,

и кат един потънал във бурний океан,

вам цял народ съсипан отчаяно ви вика:

„Европо! Дай ръка си – и аз съм отърван!“

Дали бедите наши би радвали Европа?

И наший вопъл жален ще би приятен ней!

О, доста е да викне, о само да потропа,

та бледний полумесец завчас да потъмней!

Да, тоз трон обезславен и кървав, и коварен,

от бурите разклатен и в блудството изгнил,

тоз трон – скелет бездушен и с клетви претоварен,

от най-нищожний удар на прах се би сторил!

О, европейци, вий живейте на свобода,

не като нас под иго във този край проклет,

де грозните убийства станали са на мода,

и жертвите от нази, що падат, са безчет;

о, европейци, вие не сте кат нас злочести!

В домът си не видяхте зъл варварин такъв,

кой вашта челяд мила без страх да обезчести,

да ви удави в сълзи, да ви обагри с кръв!

Я вижте как страдайме, в какъв огън, премежди…

Как падат наште майки и как бащи ни мрат,

как гинат на бесило нам скъпите надежди,

моми ни как се робят ил в пламъка горят!

Нали били сте друг път и вий в такваз несгода?

И за свобода лели сте кървави реки?

Нали и днес високо сè викате: свобода!

А що към нас са ледни тъй вашите души?

О, срам за нашът век е така да се остават

Мильони християни, родени за прогрес,

На варварите жертва и за напред да стават,

о, срам е на Босфора да влада турчин днес.

О, доста е бесняло туй азиятско племе

във таз земя прекрасна, която разори,

сега е ред на роба местò му да завземе,

та щастие, най-после, и там да се вцари!

С кръв гяурска утолихме

Жаждата си, ей Аллах!

Ний душмана поразихме,

И байрака си побихме

        Върху неговия прах!

С името на Мохамеда

Мръсния стъпкàхме кръст!

Ей Аллах! Каква победа!

Черна кръв се вредом гледа,

        Знак на страшната ни мъст!

Българи! О сган робове!

Смърт ли вий креехте нам?

Тъй ли чупите окови?

Тъй ли вдигате ножове

        Срещу славния Ислям?!

Вижте, как ви зле измачка

Вас пророковият гняв!

Сичко ваше нам е плячка,

А момите ви – играчка

        На добишкия ни кеф!

Ваште хубави градища

Днес са страшен пущинак,

И въз техни пепелища

Гарваните грачат! Вижте

        Перущица и Батак!

Вий сте жертви поругани

И оставени на нас,

И от наште ятагани

Кой ще смей да ви отбрани?

        Кой ще се смили за вас?

Ей Аллах! Каква победа!

Цапаме в гяурска кръв.

Пущинак се вредом гледа

И гяурските му чеда

        Дразнят ни със нова стръв.

Скоро сичко ще се свърши!

Сичко ще да стане прах!

Ножът сичко ще довърши —

И огънят ще избърши

        И последний знак от тях?

А Русия?!… От години

Враг е наш непримирим!

Нека днес сеир да чини —

В нейни братя и роднини

        Как ще да я поразим!

„В България клане и сеч! —

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна реч,

че туй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

журналите какво са цвете.

Лъжа е чиста, уж че там

секат народа без пощада,

че от три месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота[1] точно знам:

въз Портата е туй набяда!

Не крия тук, че има (ах!)

и две-три села изгоряли,

но турци да бедим е грях,

че туй да сторят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са българите туряли!

А за жените? Може, да…

към тях са слаби османлийте;

но и журналите всегда

държат за капитал лъжите

и тез безброй моми, деца

в колоните им са убити!“

Тъй нагло лордът с хладен вид

министерската реч си каза —

и тих, циничен, зверовит,

блъвна си страшната омраза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

Но, о, афронт! На туй протест

от хиляди места се дава

и после таз гръмовна вест

лъжлив пред цял свят лордът става.

О, Английо, защо ли днес

бездушен жид те управлява?

Готвех се вече глас да издигна,

весело, гордо песен да викна,

мъчно ми стана все да ридая,

време за слава, мислех, настая.

Мислех, но горко, лиро любезна!

Бъдеще златно кат сън изчезна,

братската кръв бе всуе проляна,

жалост горчива покри Балкана.

Огнен възторг се бърже попари,

върлий тиранин грозно удари,

около нази зрелище гробно,

тежки вериги дрънкат по-злобно.

Робство, пак робство! Няма свобода!

Рани дълбоки мъчат народа,

облак се вие още по-мрачен,

о, лиро моя, нека да плачем!

Да плачем, както ний сме плакали!

Нали днес всичко окол нас жали?

Полето съхне, Балкана вене,

Янтра въздиша, Марица стене.

……………………………………………

Не, не загина всяка надежда!

В мене живее вяра гореща!

Тя ми придава тез чувства буйни,

тя сгрява, лиро, твоите струни.

Вярвам, да, вярвам, че зарад наз

дни по-честити съдбата пази.

Скоро яремът ще се разбие,

светата правда пак ще надвие!

Таз кръв невинна, тамо проляна,

ще се издигне върху тирана,

в ярост и буря, в пламен и мълний

потоп ще стане да го погълне!

Тез майки клети, зверски разпрани,

тез деца дребни, грозно изклани,

тез момци храбри, тез мъченици:

там на бесило или в тъмници;

тез моми жални, ангели красни,

в пламък умрели, в мъки ужасни.

Тез клетви, сълзи, вопли народа —

ще родят, вярвам, нашта свобода.

Дерзайте, вий, мръсници, във пътя на позора!

Правете вие дружба и братство, и любов,

С тез варвари жестоки, що напусто се борат

Против светата правда и кръста свят Христов.

Славете ги безсрамно и пейте гръмогласно!

Цалувайте, любете прогнилият Осман.

Веч сяко честно сърце потърси се ужасно

От тоя смрад несносен на вашия тамян.

Дерзайте! Тоз век беден, осъден е да види

Все, що е най-омразно, чудовищно и зло:

Един злодей да вдига от кости пирамиди,

А друг – да слага венци на негово чело.

Вий, варвари безсрамни, вий, кърлежи вонещи,

Които сте се впили в славянската снага!

Вий хуни, вий вандали! Вий бухали зловещи!

Вий зверове! Проклети да бъдете сега!

Дано тоз плач и вопли, до Бога що отиват,

И тез клетви люти от толкова души,

И тез порои кърви, които се проливат,

Да паднат в вид на мълнии въз вашите глави.

Дано тоз удар, с който Всевишний да покаже

И своя гняв ужасен, и свойта страшна власт,

Това проклето племе сега ще да помаже: —

Дано тоз удар страшен да падне и на вас!