Читать книгу V lonoto na Rila - Ivan Vazov - Страница 1

Иван Вазов
В ЛОНОТО НА РИЛА

Оглавление

При Рилския манастир

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат – живот кипи на всичките страни.

Природата отвред, кат майка нежна съща,

напява ми песн?, любовно ме пригръща.


Сега съм у дома. Над мен Еленин връх

боде лазурний свод и мен при себе кани;

отсреща Бричебор ми праща здравий дъх

на своите ели и бори великани;

а Царев връх от юг издига се огромен

с плешивия си лоб и царския си спомен.


Сега съм у дома, сега съм в моя мир -

мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,

по-светло чувствувам; свещен, отраден мир

изпълня ми духът, от нов живот талази

нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,

от прясна сила, мощ и тайни песнопенья…


Сега съм у дома, сега съм пак поет -

във лоното на таз пустиня горска, свята;

разбирам на леса любовний тих привет,

на струите шума, на бездната мълвата.

Разменям тайна реч с земя и синий свод

и сливам се честит във техния живот.


Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

Световните злини, тревоги са далеч -

за тях е тя стена до небеса турила -

усещам се добър, почти невинен веч.

Духът ми се цери след жизнената битва,

вкушавам сладък мир във песни и молитва.


Сега съм у дома. По часове, благат,

край бистрата река, при звучната? песен,

мечтая ил чета… Ил кат орел надвесен

над бездните стоя, и моят ум фъркат

блуждае в хаоса, до господа отива,

на мирозданьето във тайните се впива.


Сега съм у дома – не съм тук странен гост.

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост

Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!


Сега съм у дома – участник в рилский хор.

Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея -

под горский вечен шум – дълбока епопея -

и на Еленин връх под вечно будний взор;

да имам гроб, подир живот-синджир теглила,

в величествените обятия на Рила.


1891

Двата бука

Видях два пригърнати бука в гората,

пригърнати нежно, кат либета в жар;

от корен до върха обвили се двата -

столетия пият любовний нектар.


О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:

сe дружни във радост и в бедствия зли,

гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,

цалувка ви жежка и смърт не дели.


Завидна е вашта любов безконечна,

тя пътника радва, прославя лесът…

Какво я направи тъй вярна и вечна?

Какво запечата съюза ви твърд?


Магия ли страшна, ил брачно венчанье,

ил клетви любовни – кажете да знам?

Презрително буките пазят мълчанье

и още по-силно пригръщат се там.


Нощ в манастира

Луната изгрява над Царевий връх.

Реките екливо бучат и приспиват,

чардаците неми вековний си дъх

и тайни легенди в покоя разливат.


Намусено Хрелевий замък стърчи;

сребрят се на храма кубетата мощни,

и сякаш, при лунните тихи лъчи

от тях се възнасят моления нощни.


И тихо, и чудно. Душата мечтай.

Ту в старата древност дълбоко се взира,

ту в някакви спомени сладко блуждай,

ту просто униса се нейде в ефира.


И тихо, и чудно. Луната сияй.

Спи сводът. Потоците пеят дълбоко:

поемата нощна пленително трай

и дрямка не иде до будното oко.


Изгорялата гора

Войска замръзнала от великани сухи,

печално ти мълчиш, дъбраво изгоряла,

без шума и без звук, като скелети глухи,

елите ти стърчат във дрямка вледеняла.


И между толкова гори зелени, пресни,

ти, като гробище, парясано пустееш,

и веч нито зефир, ни пиленце, ни песни,

у тебе не гостят – уви, и пак живееш!


Стоиш – да чувствуваш как младост окол блика,

да фърляш траур чер в природата, що пее…

Не давай никому, о, боже, таз велика

беда – да умре тук – и да се преживее!


Славословия на Мусала

Le Mont Blanc que cent monts entourent…

V lonoto na Rila

Подняться наверх