Читать книгу Italija - Ivan Vazov - Страница 1

Иван Вазов
ИТАЛИЯ

Оглавление

Ненадейно сред морето…

Ненадейно сред морето малко

птиченце прифръкна

и треперишката, клето,

из краката ми се вмъкна.

Аз му рекох: "Здравствуй, пиле,

сящам твоята съдбина,

тук приятели ще бъдем:

ний сме скитници двамина."


Параход "Euхin" май, 1884

Нощ

Луната свети

тихо отгоре,

корабът плува

по синьо море.

    Песен оглася

тез пущинаци

и ме възнася:

    пейте, моряци!


* * *

Вълните гладки,

кат огледало,

в сънища сладки

всичко заспало.

    Небето плува

в светлите бездни,

Морфей царува:

    пейте, любезни!



* * *

В таз нощ кристална,

    някъде в бденье

душа печална

мисли за мене,

    бури бълнува

и мен – в чужбина

тя споменува:

    пейте, дружина!


По морето

Вълни, къде търчите?

    – Във безкрайността.

О, дни, къде летите?

    – Се във вечността.

Къде ти, облак, плуваш?

    – Във синий ефир.

Орел, за де пътуваш?

    – За горния мир.

А ти, любов? – Към бога.

    Ти, радост? – Не знам.

Надеждо, ти? – Не мога

    ответ да ти дам.

А ти кога ще тръгнеш,

    скръб! – гостенко зла?

Фръкни! Защо не фръкнеш?

    – Аз нямам крила!


Да фръкнем, душо, да фръкнем

Да фръкнем, душо, да фръкнем,

да фръкнем горе в небето,

за нас е чужда земята,

за нас е тъмно морето.

Нали се тамо изчезват

въздишки, шумове земни?

Да фръкнем, душо: небето

тъгата наша ще земне.


Морски зефир

Зефире приятни, ти вечно кръстосваш

    просторите морски безкрайни,

отдека тоз хлад благовонни доносваш —

    тез стонове, песни омайни?

– Хладът упоителни взех от морето,

    от страстний възток – аромата,

ефирната песен приех от небето,

    въздишките взех от земята.


Олимп

Олимп, де твойта слава?

Де твойте богове?

Зевс веч се не вестява

по тия върхове;

не фърля мълний бесни

въз трепетния свет

и своя хор небесни

не свиква на съвет.

И дремеш ти в почивка

велик, безгласен, гол,

под бяла си покривка,

кат овдовял престол.


Мраморно море

Бездната

Мойто дъно не измери

никой ум, ни oко.

Глас

Може би едното сърце

да е по-дълбоко.


Рало и лодка

Рало

Аз браздя полята,

дигам нива злата.


Лодка

Аз вълните поря,

с ветрове се боря.


Рало

Родните полени

мили са за мене.


Лодка

Мойта скорост гони

други небосклони.


Рало

В мирните долини

моят век ще мине


Лодка

В бурите опасни

мойта младост расне.


Рало

Бури аз не зная,

нито ги желая.


Лодка

Сред борби, премежди

черпя мощ, надежди…


Рало

Ази давам здраве

и тела корави.


Лодка

Аз пък давам сили

и души със криле.


Рало

Планини снопове

от земя дан зимам.


Лодка

На Колхиди нови

ключа ази имам.


Рало

Ази пъпля бавно,

но съм вседържавно.


Лодка

Картаген, Тир, Троя

аз руша и строя.


Рало

Цяло земно лице

във наследство имам.


Лодка

Ази за граници

небесата зимам.

Фар

Звезда ли в ниский свод блещука там?

Огнец ли е накладен от овчарят?

Блуждаещ пламък ли се мярка там?

Кандило ли е в някой пусти храм?

        – Другари! То е фарът!

Нощта е черна, мракът е дълбок

като душа, останала без вяра.

Корабът плува в хаоса широк,

но пътя му е тъмен като рог,

        блещука само фара.

Ту скрий се той зад някой черен бряг,

ту пак се мерне, весел и приятен,

душа тъмнее, щом потъне в мрак,

окото светва, щом той блесне пак,

        по-мил, по-благодатен.

Надеждо, фар във мрачния живот!

Лампадо, що блещиш в душата слаба,

компас, звезда, божествен ръковод;

огрявай в мрак и в буря моя ход —

        свети му на кораба.


Морска скала

Завиждам ти, гранит вековен:

с вълните вечно имаш бой,

но пак си тих и хладнокръвен

пред техний плясък, шум и вой.

Цалувките им са нахалост,

зъбът им те не ощърби,

а мойто сърце всяка жалост

и всяка радост го хаби…

– Мълчи – каза гранитът леден, —

аз имам същата съдба:

вникни:и ази съм подеден

от безконечната борба!


Егейско море

Над тез пространства мълчаливи

духът на старината вей.

Не, божествата пак са живи

и култът им и днес живей.

Във дън морето, в глъбините,

Нептун стои в палата свой,

найади плуват по вълните,

над тях – зефири светъл рой.

Талаз ли плесне – туй е песен

от някоя сирена пак,

завей ли вятър – Еол, бесен,

на бурите подава знак.

Платно ли в морский шир се белне —

цар някой древен плува там,

делфин ли лъскав тук се стрелне,

Тритон показува се нам.

Корабе, спри! На Аполона

там виждам храма – аз съм жрец:

до мраморната му колона

ще сложа дафинов венец.


Калопуло

Дайте ми тоз остров

с дивите гранити,

аз ще го направя

царство на мечтите.

Аз ще го напълня

с дъбрави, с градини,

с кристални потоци,

с нимфи и богини.

В горите ще пусна

тихите дриади,

из вълните сини

ще викам найади.

Там гости ще имам

и грацийте мили,

край мене ще фъркат

силфи лекокрили.

И нежните музи

няма да забрава —

и олтар ще дигна

за тяхната слава.

Може да пропусна

и Диана луда…

Само на лимана

Цербери ще гуда —

два Цербера страшни —

входа за да пазят,

та никакви грижи

тамо да не влазят.

Дайте ми тоз остров,

за да го засела,

чудеса ще стори

мойта мисъл смела!

Но нощта неверна

спуща свойто було

и корабът бяга…

Сбогом, Калапуло!


Партенон

Фидий някога издяла

Аполону тука трон

и Елада, с трепет, цяла

поклони се в Партенон.

Аполон ни веч остави,

пуст и глух е Партенон —

а вселената днес прави

на художника поклон.


Байрон

Безсвъртен син на мрачний Албион,

    певец на Хайде, на Джаура,

под тоз класичен гръцки небосклон

    заспа душа ти – вечна бура.

По суша, по море ти мир нема,

    упит от слава и от злоба;

ти с бурна песен в тоя свят мина.

    Кажи, спокоен ли си в гроба?

Отдавна в твоя лоб, де гений грял,

    подземни черви се въвряха…

По-люти бяха червите без жал,

    кои приживе те гризяха.

Ти много идоли вдига, ломи…

    последний викаха – свобода!

Заспа, а твойто име се гърми

    на Омира под небосвода.


Ековете

I. Скиталец беден по светът

Скиталец беден по светът,

аз не намерих никой път

душа – душа си да излея,

да кажа за какво копнея

без колебанье и без страх:

тук укор вдигнах, тамо смях.

И злобна ярост ме връхлете,

и викнах: "Вий, кои без жал

убихте моя идеал

и моя бог, да сте проклети!"

Но чух там отзив: "Клетий! Клетий!"


ІІ. Отидох в тъмните гори…

Отидох в тъмните гори:

"На вас, извиках, поне мога

да изповядам, кат на бога,

пожара, дето в мен гори.

В мен има демон, демон страшни:

аз искам щастие, но то

не е ни в корист, ни в злато,

ни в мир, ни в радости домашни…

Аз друго търся, като луд,

но страх ме е да бъда чут:

Аз искам: слава, слава, слава!"

И екът рече: "Лава… лава!"


III.  Бегах в задрямалия дор…

Бегах в задрямалия дор

и рекох: "Слушай мойта бол!

Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,

в мен злото всичко не погуби,

аз търся в тоя красен свят

душа да любя – да ме люби,

душа, но чиста от разврат,

душа без маска, без преструвка,

що дава нектара без яд

и на гореща си целувка

не туря никаква цена…

За таз душа, душа една,

бленувам, мисля и лудея. "

Но екът рече: "Де я?… Де я?… "


IV. В усои страшни се найдох…

В усои страшни се найдох,

де вятър даже не дохажда:

"Усои диви, аз дойдох

със мойта мъка, с мойта жажда.

Вий нямате ли у нас кът

затулен, таен от светът,

къде поетът да отдъхне,

да найде тишина и мир,

къде сърце му да заглъхне —

да няма струни, ни кумир, —

където бремето да снема?"

И аз чух отзив: "Нема!… Нема!…"


V. Дойдох в пространното море

Дойдох в пространното море,

де нищо не цъфти, не мре.

"Море! Вълни! Стихия, вечност!

Дълбоки бездни, безконечност!

Кажете ми: Що е живот?

Що е човек? И кой го праща

в света за мъки, скръб и пот?

Защо той мре, защо се ражда?

Къде е висшата му цел?

Дали в задгробния предел?

Или в борбите на живота?

Или на страстите в хомота?

Защо е той – безсилн роб —

от люлката до самий: гроб

проклет за битка непрестайна?"

Морето рече: "Тайна!… Тайна!… "


Славянският звук

На една руска пътешественица в парахода


По гладкий шир на Йонийското море

шумящ парахода талазите пори.

        Как чуден е тук

        славянският звук!

Лазурен и чист грей над нас небосклонът.

Кораба делфините весело гонят.

        Как хубав е тук

        славянският звук!

Далеч се синее свещена Елада.


Italija

Подняться наверх