Читать книгу Лунен Танц - Amy Blankenship, Amy Blankenship - Страница 5

10 години по-късно…

Клубът пулсираше от силната музика. Големият неонов надпис менеше цветовете си в синхрон с ритъма на музиката. Светлината хвърляше приказен отблясък върху отсрещната сграда. На покрива ú, подпрял крак на перваза, стоеше мъж с къса руса коса. Приведен напред, обгърнал коляно с лакът, пушеше цигара.

Кейн Трип килна леко глава и прокара длан през късата си, жилава коса. Съжаляваше, че я е подстригал – харесваше му дълга. Още си спомняше копринения допир на връхчетата ú по гърба си. Дръпна жадно от цигарата. Даде си сметка, че много неща му липсват от времето, преди да го заровят жив. Например, марката цигари.

Преди четиресет дълги години, шифтърът Малачи – лидер на малък клан ягуари – го беше набедил в убийството на жена му. Преди тази злочеста нощ, Кейн поддържаше добри отношения с ягуарите, а лидерът им му беше един от най-близките приятели. Кейн присви устни при спомена. В пристъп на ярост, Малачи бе издал окончателната си присъда.

Малачи беше използвал заклинание от книга, която Кейн притежаваше и вярваше, че пази добре скрита. Проклятието повеляваше Кейн никога да не проходи, нито да проговори... а в нужда, да не може да се защити. За да подейства магията, Малачи бе отнел хематитната обица на Кейн. С този ход, му бе отнел свободата да се разхожда на дневна светлина. Навремето, хематитът бил собственост на първия вампир – Син.

Кейн веднъж се беше питал как е възможно да има “първи вампир” и отговорът го беше поразил.

Син се бил появил на този свят сам, ранен и прималял. Един млад мъж го намерил, а изнемощелият от глад Син се възползвал от кръвта му. Вампирът бързо осъзнал, че хората от този свят са уязвими същества. Ако той сподели кръвта си с тях, с надеждата да създаде семейство, то душата им напуска тялото им. Но веднъж простили се с душата си, те губели смисъла си за него и се превърщали в чудовища.

В безкрайния си живот, Син намерил едва трима човека, запазили душите си... те станали негови деца. Но веднъж преминали от другата страна, кожата им развила натърпимост към слънчевите лъчи... били обречени никога да не показват носа си навън през деня. Това не представлявало проблем на планетата на Син, заради хематита.

Дебелите гривни, които Син носел, идвали от неговия свят и били изработени от хематит. Ако отчупел парченце от гривната, Син можел да го превърне в пръстен, гривна или обица.

Кейн отново посегна към обицата и я докосна.

Хематитът може и да му бе осигурил полунормален живот... но книгата със заклинания го беше предала. Кейн я беше поверил на доверениците си, докато спеше. Книгата беше изворът на проклятието – средството за укротяване на бездушни деца, превърнали се в заплаха за хората.

Омагьосан, Кейн можеше единствено да наблюдава безучастно с мрачни, немигащи очи, как бившият му приятел го засипва с черна пръст. Последното, което бе видял, преди да бъде затрупан бе осеяното със звезди небе над короните на дърветата.

Последвалият мрак бе призрачно тих и всепоглъщащ. Заклинанието го обездвижваше, но не го лишаваше от способността да усеща всичко живо по повърхността над него. Мънички смъртни същества щъкаха наоколо. Те избягваха живото му тяло, но разяждаха душата му.

С времето, той все по-силно вярваше, че губи разсъдъка си. Започна да чува все по-често звуци... гласове. Те бяха добре дошли, защото за миг го освобождаваха от затвора му. Копнееше да ги слуша. Понякога чуваше цели семейства, друг път – само възрастни.

Имаше моменти, в които опитваше да развали заклинанието, да изкрещи за помощ, да си говори сам. Но магията го осакатяваше напълно. Познаваше добре това проклятие... беше го използвал срещу чудовища. То представляваше сложно заклинание, което можеше да се развали само с кръвта на любим. Любовната магия бе толкова силна, че единствено сродната душа на жертвата имаше власт да ú противостои.

Проклятието винаги работеше с бездушните вампири, защото без собствена душа, те нямаха и сродни души. Кейн бе прибягвал до него многократно, в опит да изличи от света демоничните си братя и сестри, водени единствено от жаждата за кръв.

Кейн се засмя наум горчиво при мисълта, че е обречен. Той нямаше сродна душа. Поне никога не бе срещал подобна енигма. Дори да имаше, струваше му се нелепо да се надява, че би дошла самоотвержено да кърви върху гроба му. Малачи трябва да е бил съкрушен... той обичаше жена си толкова силно, че с яростния си ход бе искал да покаже на Кейн що е то истинска любов и копнеж.

В действителност, Кейн копнееше за такава любов. През сълзи отправяше горещи молби към Господ да му прати любима, която да го освободи. Ако наистина беше убил съпругата на приятеля си, то проклятието щеше да е заслужено наказание. Но той беше невинен.

Една нощ, след дълго отчаяние... той го чу. Далечният рев на Малачи рязко прекъсна вътрешния монолог на Кейн. Мощният звук бе придружен и от друг изблик на животинска ярост. За негово изумление, последва и гласът на малко момиченце, което молеше да пощадят кутрето ú.

Детският уплашен глас събуди нещо у него... копнеж за свобода, за да може да защити детето от нощните зверове.

Кейн прошепна наум:

– Малачи няма да нарани кученцето ти, хлапе.

И беше прав. Малачи никога нямаше неоснователно да нарани някого, особено дете. Кейн усети как близкото присъствие на приятеля му разпалва у него отново искрата за живот. Той се разгневи, щом чу повторен зов за милост от детската уста. Тогава усети как нещо тежко се сгромоли на земята над него. Кръв... надуши прясно пролята кръв, която си пробиваше път през почвата към него.

Дойде най-чаканият момент! Миризмата нахлу в съзнанието му и за миг го докара до лудост при мисълта, че не може да достигне до нейния източник. Беше изнемощял от всички тези години... жаден до смърт, но вечно жив. И тъкмо в този миг усети как пръстът му трепва.

Кейн се съсредоточи и насочи цялото си немощно съзнание към опита да се раздвижи. Изминаха дни. Броеше ги, съдейки по ритмичното затопляне на почвата над него. Миризмата на кръв му даваше сили. Най-накрая, едва съумял да раздвижи ръцете си, бавно започна да откопава тялото си от пръстта. Буца по буца.

Изминаха много дни, докато дланта му достигна повърхността. В този заветен миг, радостни сълзи обляха бузите му. Подал глава, Кейн отърси вкочанената пръст, отвори очи и впери поглед нагоре. Разтърси го почти фанатичен смях при вида на тъмното небе, осеяно със звезди. Когато отново върна поглед към земята, съзря парче от скъсана дреха със засъхнали капки кръв. Вдигна го и дълбоко вдиша аромата на кръвта, дарила го със свобода.

Кейн стисна здраво дрипата и постепенно доизрови цялото си тяло. Малачи и действителният убиец на жена му – шифтърът Натаниел лежаха мъртви само на метри от гроба му.

Отправи поглед към гората. Беше убеден, че момичето от онази нощ, макар и отдавна далеч, е неговата сродна душа. Кой друг можеше да е развалил проклятието на Малачи?

Твърде немощен да търси детето, Кейн пропълзя до Малачи, като че да погали бузата му. Но дъхът му секна. Малачи носеше неговата собствена хематитна обица!

Кейн яростно я отскубна. Стисна я в юмрук, гледайки Натаниел – онзи, който го бе натопил. Мракът мигновено обгърна Кейн като с мантия и той изчезна.

Кейн издиша цигарен дим и се загледа в накъдрената му диря, преди вятърът да я разпръсне. Беше прекарал последните десет години в лутане от държава в държава, от континент в континент. Наваксваше с опит и знания, изпуснати докато излежаваше трийсет годишната си присъда.

Макар и бавно, беше възвърнал силите си. Затова му помогна малкият йоркширски териер, който беше намерил скрит в кух дънер в онази гора. Очевидно, кутрето беше нечий домашен любимец и първоначално Кейн се разкайваше, че не е потърсил стопаните му. Но нуждата да черпи сили надделя над чувството за вина.

Едва след като засити глада си, Кейн си даде сметка, че кученцето е било собственост на детето, което го беше освободило от гроба. Жизнените сили на тази малка топка козина бяха на изчерпване. Тогава Кейн прибягна до извънредна мярка. Учуден от собственото си безразсъдство, захапа китката си и насочи капките кръв към розовото езиче на кучето. Сам не вярваше, че този ход ще проработи.

Тя го бе спасила два пъти – и то – без да знае. Споменът за уплашения ú глас все още го изтръгваше и от най-дълбокия сън. Искаше му се да я беше зърнал поне... да свърже лице с гласът, който не му даваше мира.

Бръкна в джоба си и измъкна нашийника. Загледа се в металната табела във формата на кокал. Гравираният адрес отдавна не беше валиден. Когато най-накрая се научи как да борави с компютър, Кейн бе потърсил семейството. Родителите бяха починали, а къщата – продадена. Дъщерята, която несъмнено бе неговият спасител, беше неоткриваема.

Кейн метна и стъпка фаса си. Първото, което бе сторил, при завръщането си в Лос Анджелис, беше да посети клуба, в който Малачи живееше и работеше едно време. Но мястото бе продадено, а децата на шифтъра се бяха преместили на нов адрес. Навремето, новото място представляваше порутен склад. Сега обаче, ягуарите го бяха обновили и превърнали в модерен нощен клуб. Негови управители бяха децата на Малачи.

Кейн отърси глава. Чудеше се как Малачи е могъл да се ожени повторно предвид безкрайната си любов към първата си съпруга. Тя беше неговата сродна душа. Макар и прочути с незадоволимия си сексуален апетит, веднъж намерили своята сродна душа, шифтърите се посвещават изцяло на нея.

Кейн направи кратко проучване и установи, че новата съпруга на Малачи го е дарила с четири деца и е починала при раждането на най-малкия им син – Ник.

Малачи бе умрял онази нощ над гроба му, но Кейн все още изпитваше непреодолимо желание за мъст. Почти всички вампири са родени от мрака. Може би Син е грешал, че Кейн се различава от братята и сестрите си. Трийсетте години мъчение под земята вероятно са били достатъчни да отприщят безвъзвратно злото у него. Съзнанието му все още тънеше в мрак, както Малачи бе пожелал.

За Кейн важното беше кой е започнал враждата. Ягуарите първи бяха проляли кръв. Сега беше негов ред да отмъсти на цялата проклета шифтърска раса. Следваше да започне с децата на Малачи. Но нямаше да приключи дотам. След тях идваха децата на шифтъра, който си беше измил ръцете с него... Натаниъл Уайлдър.

Кейн лесно си намери последователи, които да го захранват с кръв. Той все още се удивяваше на пищната сцена в сърцето на града. Беше пълно с жалки готически подобия, които мечтаеха да бъдат истински вампири като него.

Не се налагаше да се старае. Достатъчно бе да привлече един бездушник – оттам всичко щеше да тръгне на самотек. Беше избрал най-опасния от групата... този, който сякаш вече бе предал душата си на мрака. Гарван беше единак, който приживе бе маниакален психопат... готически изгнаник, жаден за кръв още преди да развие истинска нужда от нея.

Гарван беше единственият избранник, комуто Кейн бе споделил личната си история. Сам Кейн не знаеше защо я разказва – вероятно от скука.

Кейн беше дал пълна свобода на своя последовател. Още в предходния си живот, Гарван бе натрупал гняв към света. Сега най-сетне имаше поле да го излее. Той беше взел присърце историята на Кейн. Въоръжен с цял набор от нови способности, бездушният вампир отмъщаваше за своя покровител с пълна сила.

Кейн не се и опита да разубеди Гарван. Той се вписваше идеално в плана му да покоси всеки член от семейство Малачи. Защо му бе да защитава шифтърите? Най-големият жест, който Кейн можеше и пожела да стори, бе да увери чирака си, че не е длъжен да убива хора за храна. Даде му да разбере, че действията му не бива непременно да нанасят щети и да причиняват болка и смърт – това бе въпрос на лична воля. Но волята на Гарван повеляваше смърт без пощада. Кейн нямаше пръст в това.

Единственият път, когато Кейн се намеси в действията на Гарван, бе при първото убийство на ученика. Гарван бе оставил безспорния почерк на вампир върху жертвата си – добре разпознаваем за човешките очи. Кейн беше забравил да му сподели важна тайна свързана с опазването им като вид. А именно – как да заличават действията си, така че убийствата да изглеждат като тривиални садистични посегателства, извършени от хора.

Гарван избра да оставя жертвите си близо до “Лунен Танц”, където властите лесно ги намираха. Това беше най-доброто място. Повечето вампири бяха зли по рождение, така че Кейн бе прекарал по-голямата част от живота си сред убийци. Жаждата да сее смърт у неговия чирак беше съвсем присъща на тяхната порода.

Ако Син беше буден, за да види поголовната смърт, която Гарван сееше, вероятно щеше да го убие или обрече на доживотен гроб, за да избави света от това мъчение. Кейн беше вкусил такова наказание и ако се стигнеше до това, щеше да предпочете бърза смърт.

Преди присъдата му, той се бе сприятелил с друг вампир… Майкъл. Бяха прекарали повече време заедно, отколкото можеха или искаха да си спомнят. И двамата бяха дарени с хематит, защото бяха запазили душите си… както беше съумял да стори и Деймън – братът на Майкъл.

Майкъл беше добър човек… все още непокварен или както казваха “един от ангелите”. Но се носеха слухове, че Деймън е открехнал тъмната си страна и си го изкарва на брат си. Кейн планираше едно образователно посещение на Деймън, след като приключи тук. Озадачаваше го рязко породилата се вражда между двамата братя. Майкъл бе много посветен на брат си. Но изглежда, понякога и невъзможното е възможно.

Кейн не искаше да издава пред Майкъл, че годините под земята са отключили тъмната страна у него. От известно време тайно го наблюдаваше. Знаеше, че се е сприятелил с един от най-големите млади ягуари – Уорън… Напомни му на собственото му приятелство с Малачи.

Предателството е в кръвта на шифтърите, а Майкъл тепърва щеше да се сблъска с тази грозна истина. Ако се отървеше от шифтърите, Кейн щеше само да направи услуга на Майкъл – в името на доброто старо време.

Кейн посегна към хематитната обицата – тя винаги го бе възпирала от убийства на хора. Ако душата му бе роб на злите сили, то магията на хематита нямаше да му подейства. Винаги се беше чудил как Малачи не се бе сещал за това същинско доказателство за неговата невинност.

Но неговият заветен миг тепърва предстоеше… Той бе излежал трийсет годишна присъда за нещо, което не бе сторил.

– Отплатата ще е безпощадна, приятели.

****

– Телефонни реклами? – попита Чад в опит да прикрие подигравателния си тон. Малката му сестра тресна телефона с такава ярост, че той падна от стената и с трясък удари пода.

Енви ритна апарата и го запрати по коридора, представяйки си, че това е главата на гаджето ú. После се обърна към брат си:

– Всички ли сте такива кретени или само тези, с които излизам?

Чад вдигна ръце сякаш се предава.

– Според мен, момичетата сте също толкова гадни. Сега се успокой и кажи на батко какво стана.

Енви подрпя чело на хладната стена. Не позволи на нито една сълза да се търкулне по бузата ú. Не харесваше Тревор достатъчно, че да плаче за него. Започваше истински да ú омръзва, че на всяко следващо гадже все нещо му липсва.

– Току що Джейсън ми се обади да ме покани на среща. Помислил си, че отново съм свободна, защото видял Тревор да натиска друго момиче в един нов нощен клуб.

Чад поклати глава. Въобще не му дожаля за Тревор.

– Ами, тогава да отидем на клуб? – вдигна вежда, поблазнен от идеята.

Енви се усмихна. Предложението ú хареса.

– Дай ми десет минути да се приготвя.

Чад кимна и седна на ръба на креслото. Включи телевизора, за да изгледа новините, но не им обърна никакво внимание. Така или иначе, не одобряваше, че сестра му излиза с Тревор. Знаеше, че той се прави на важно и търсено богато колежанче, готово да стъпче всичко по пътя си. Но това не му дваше право да лъже Енви и да я заблуждава за истинската си същност. Ако спеше със сестра му, то тя поне трябаше да знае кого чука.

Кофти е една връзка да започва с лъжа. Ако в основата ú лежи измама, рано или късно ще се срути. Последният път, когато беше видял Тревор на гарата, го беше притиснал или да признае на сестра му, че е агент под прикритие, или въобще да не я закача. Чад не беше виновен, че Тревор не слуша никого, освен себе си.

Гневеше се, че Тревор използва сестра му за да работи под прикритие на клубната сцена. Работата ú беше много удобна за целите му. Като барманка в много от нощните клубове, с нея той получаваше достъп до всички помещения – от рано преди да отворят – до късно след като затворят врати. Без тълпите, Тревор можеше да души навсякъде, без Енви да подозира.

Чад отказваше да мине под прикритие, макар че специалните части го убеждаваха да смени звеното. До този момент склоняваше да им бъде в услуга единствено при необходимост от влизане с взлом и укротяване на опърничави. И това му се нравеше. Беше му по-приятно да бие лошите, отколкото да се промъква тайно на места, да плямпа глупости и да се рови из секретни документи за улики срещу някого.

Сега общият им приятел Джейсън беше много по-приемлива партия за Енви. Бяха ходили заедно на училище, но тъкмо там беше проблемът. Джейсън си падаше по нея през цялата гимназия и висеше в къщата им постоянно. Енви гледаше на него по-скоро като на брат, отколкото като на потенциално гадже.

Веднага след завършването, Джейсън беше постъпил като лесничей в Национален Парк “Анджелис” и досега работеше там. Енви все още обичаше да прекарват време заедно. Поддържайки връзка с него, тя имаше възможност да вижда често и най-добрата си приятелка Табата, която служеше в същия горски отряд.

Чад скочи от креслото и застана пред вратата на Енви. Откакто родителите им загинаха в автомобилна катастрофа, деляха общ апартамент. Съжителстваха си чудесно. Той беше ченге, а тя – барман на повикване в няколко нощни клуба.

Единствената причина да не разубеждава Енви от тази работа беше, че често изкарваше повече пари от него. Заплатата ú беше добре дошла, защото щом се стигнеше до плащане на наем, именно тя го покриваше. Той се грижеше за всичко останало.

– В кой клуб отиваме? – попита той през вратата.

– Новият. Казва се “Лунен Танц”. – Енви прихвана част от дългата си червена коса на конска опашка, останалата остави да пада свободно по гърба си. – Може и да кандидатствам за работа там.

Чад се опули.

– Това е клубът в края на града, нали? – той се оттегли от стаята, без да дочака отговор. Напоследък тази част на града беше станала малко опасна. Броят на изчезнали хора в района растеше, а и бяха открити редица трупове в опасна близост до клуба.

До този момент нямаха никакви улики, които да водят пряко към “Лунен Танц”, освен, че всички жертви бяха любители на нощния живот. Тъкмо времевият промеждутък, в който се извършваха престъпленията беше подозрителен за Чад и колегите му. Обмисляше се версия, че клубът се посещава редовно от сериен убиец. Няколко от жертвите били засечени за последно именно вътре. В ролята си на полицай, Чад не можеше да пренебрегне подозрителната връзка между обстоятелства и събития.

Оръжието и значката на Чад бяха в патрулната кола. Грабна малкия електрошоков пистолет и го втъкна в колана си на кръста. Предвид опасностите, с които свързваше клуба, Чад искаше Енви да разполага със защита за всеки случай.

Излизайки от стаята си, Чад погледна през коридора и замръзна при вида на сестра си. Носеше черна кожена пола с дантела до средата на бедрото, съчетана с подобаваща черна блузка. Горнището прикриваше плътно единствено гърдите ú, а нежно разкриваше финaта ú талия и пъпчето.

Тоалетът ú се допълваше от черни кожени ботуши до над коляното с метални орнаменти по глезените. Беше сложила огърлицата с висулка от аметистов кварц, подарена от майка ú навремето. Повечето от огнената ú коса беше събрана във висока опашка. Останалата свободно падаше върху раменете ú.

Носеше обран грим – фина очна линия, сенки и тъмно червило. Приличаше на същинска домина.

– Май си тръгнала на лов? – смигна Чад с одобрителен поглед. Всъщност му се искаше да отложи излизането им в името на нейната безопасност.

Леко предизвикателно, Енви обяви:

– Ами, реших, че щом приключа с Тревор, ще се отдам на забавление! От сега нататък, няма да излизам само с един мъж. Не искам постоянно гадже. Искам много гаджета! Така, ако някой се държи като кретен, няма да ми пука, защото ще имам много други, които на драго сърце ще му дадат да разбере.

– Да, спомням си как проработи този модел в гимназията. – Чад поклати иронично глава. Беше наясно с факта, че сестра му е много по-невинна, отколкотото ú се иска да изглежда. – Да вземем колата ми, в случай, че ме повикат.

– Само ако ми позволиш да си поиграя с полицейския буркан. – Енви се усмихна закачливо, защото знаеше, че брат ú ще я остави да се позабавлява.

Чад въздъхна и закрачи към колата.

– Ти си по-зле от хлапе в детски магазин, което изпробва всяка писклива играчка, заклевам се!

– Какво? – изсмя се тя. – Синята лампа прави чудеса. Хората отбиват да ни правят път.

– Като онзи път, когато ни свърши кафето ли? Нали знаеш, че по този начин разхищаваш парите на данъкоплатците? – смъмри я Чад.

– Ако не млъкнеш, ще се наложи да карам аз. А тогава ще включа и червените лампи и сирената – предупреди тя игриво.

Чад веднага замълча, защото си припомни последния такъв случай. Тогава тя закъсняваше за работа, а на него му беше лошо да шофира и беше дълбоко заспал на пасажерското място. Шерифът го мъмреше за случая и досега.

*****

Енви изключи сините светлини на около пресечка преди клуба. Загледа се в цветния лазер, който шареше по облаците. На хоризонта се появи двуетажната сграда.

Напоследък Енви работеше толкова много, че не беше имала време да се отбие в новия клуб “Лунен Танц”. Беше слушала само възторжените коментари на някои от клиентите си. Отвън, клубът не беше нищо особено. Приличаше на тухлен склад с оскъдни прозорци и голям неонов надпис на фасадната стена.

Опашката от хора се виеше чак до средата на паркинга. Гостите бяха облечени в най-хубавите си дрехи и разговаряха оживено. Фактът, че в десет вечерта все още имаше чакащи пред входа, ú подсказваше, че работата тук би била доста доходоносна.

– Да, определено ще кандидатствам – усмихна се тя.

– Поне опашката не е безкрайна – каза Чад саркастично. Не му се чакаше, само и само да види как Тревор си получава заслуженото от екзалтираната му сестра.

Паркираха далече, в най-тъмната част на паркинга, точно до автомобила на Тревор. Преди Енви да отвори вратата си, Чад се просегна и я хвана за ръката. – Вземи. – подаде ú малкия тейзър и без да продума повече, излезе от колата.

Енви обви пръсти около тейзъра с усмивка. Брат ú я беше обучил в самозащита толкова добре, че тя можеше да покоси повечето ченгета, без да ú мигне окото. Но Чад винаги повтаряше – Защо да се биеш, като всичко може да приключи с един бутон?

Тя пъхна тейзъра в малкия страничен джоб на полата си при личната си карта. Щеше хубаво да стрелне Тревор. Ако спусъкът извикваше асансьора към ада, с удоволствие щеше да го натисне. Никой не можеше да изневери на Енви Секстън и да се надява, че ще му се размине.

Потеглиха към опашката рамо до рамо. Енви много се зарадва, че хората се придвижваха бързо и редът им дойде само след няколко минути.

Охранителят беше облечен в хубави панталони “Армани” и елегантно сако. Долната му блуза прилепваше плътно по добре оформените му гърди. Кестенявата му коса падаше на вълни по скулите му. Имаше леко набола брада и пронизващи очи, които сякаш отразяваха неоновата светлина.

Чад плати и те показаха личните си карти. Мъжът им сложи печати и откопча червената кадифена лента, за да ги пусне вътре. След главната порта, минаха през къс коридор, който ги отведе до друга, плъзгаща се врата. Щом влязоха в главната зала, и двамата бяха поразени. Сякаш попаднаха в друго измерение.

Препълненият паркинг ги беше подвел, че вътре ще е тясно. Но не беше. Енви зяпна с отворена уста, щом видя огромната кръгла бездна към долния етаж.

Приближи се, за да надникне през парапета към дансинга. От двете страни на долния етаж се простираха подиуми, а в средата – дълъг бар свързваше двата далечни края на огромното помещение. Самият бар беше изработен от пръскано стъкло, огрято с мека неонова светлина.

Две странични стълбища се срещаха по средата, за да отведат към дансинга. По танцуващите шареше мека светлина, но единствено краката им се виждаха отчетливо. Пъстрите лазери минаваха над главите на хората, но не очертаваха контурите им.

Сцената беше така устроена, че да изпъкват само глезените на танцуващите, а телата им да остават в сянка.

Енви се надвеси над парапета, за да потърси други барове на долното ниво. Не видя нищо освен дансинга. Приличаше ú на трап, на дъното на който, ставаш роб на тъмнината.

– На три етажа ли е? – попита Енви, загледана в плътния таван над себе си. Ако броеше подземието, това следваше да е третият етаж. Чудеше се дали и мазето е официална част от клуба или остава задкулисно пространство.

Подсвирквания и овации привлякоха отново вниманието ú върху дансинга. Зяпна с удивление студената светлосиня светлина на лазера, която сочеше право в една клетка в центъра на трапа. Зашемети се от мъжа, който стоеше зад решетките.

Погледът на Чад също се прикова върху клетката. Приличаше на килия от затвор. Вътре, мъж и жена кръжаха един около друг. Дори от разстояние, страстта в движенията им беше осезаема. Чад сви юмруци до побеляване щом зърна как мъжът притисна партньорката си към решетките. Тя се огъна около ръката му, докато той я натискаше.

С едно завъртане, мъжът сграбчи китката ú и рязко я обърна с лице към решетките. Накара я да ги стисне с длани, отърка се в почти голото ú тяло, докато наблюдаваше как главата ú се накланя към гърдите му в привиден знак на удоволствие.

Беше примитивно изпълнение, почти като животински любовен танц. Чад и Енви бяха погълнати от шоуто, всеки по своему.

Чад продължи да наблюдава още няколко минути. Партньорите се отблъскваха в различни посоки, но само за да подсилят хореографията. След всяко отхвърляне, мъжът отново приклещваше жената в различна позиция. Горещият танц възбуди Чад. Панталонът му набъбна при гледката на търкането между мъжкия ханш и женския задник. Ядосан, той извърна поглед и се насили да разглежда декорациите по високите стени.

Виждаше основно проблясъци и черни сенки върху гигантски портретни картини на атлетични ягуари – някои в схватка, други в ловна стойка. Дивите котки сякаш оживяваха. Светлините вдъхваха живот на картините и навяваха усещането, че ягуарите дебнат зорко сцената.

Трябваше да признае, че макар и нестандартна, концепцията му въздействаше. Погледът му се плъзна по движението на светлините. Забеляза вериги и черни кожени камшици окачени между картините.

Извърна се отново към клетката. Щеше да тръгне да търси Джейсън, но в този момент зърна Тревор на дансинга в близост до един от прожекторите. Глупакът беше притиснат от две момичета и изглежда се забавляваше добре. Прехвърли поглед към Енви, която също беше втренчена там. Чад знаеше, че не бива да се обажда тъкмо в този момент.

Енви килна глава встрани, сякаш да разгледа Тревор като за пръв път. Чудеше се какво изобщо я е привлякло у него.

Трябваше да му признае, че хващаше окото. Беше, меко казано, готин пич. Приличаше на калифорнийски сърфист с рошава пясъчна коса, златист тен и сивкавосини очи. Беше истински бонбон и с него беше забавно.

Но ако забравеше привлекателния му външен вид, у него нямаше какво да задържи една жена. Зад фасадата стоеше разглезено мамино синче, членувало в превзети колежански братства. Когато решеше, можеше да е много внимателен, но друг път изчезваше безследно, понякога за дни.

Единственото му друго предимство беше, че е доста надарен и ú доставяше върховно удоволствие.

Беше повярвала, че истински е хлътнал по нея. Дори повече от хлътнал. Но пък какво знаеше тя за мъжете. В интерес на истината, просто ú беше писнало да е сама…но това не бе достатъчна причина да се заема сериозно с когото и да било.

Въздъхна с копнеж щом видя как ръката на Тревор стисна дупето на момичето, което се търкаше в него. Всъщност, осъзнаваше, че въобще не го ревнува. Ако беше влюбена в него, нямаше ли сега да е истински бясна, вместо просто обидена. Онова, което най-много я дразнеше бе лъжата, че искал само нея.

Джейсън беше очаквал Енви на един бар стол близо до входа. Той знаеше, че тя ще дойде и не беше изненадан, че е в компанията на Чад. Даде си известно време преди да им се обади. Сега беше доволен, че Енви е наежена срещу гаджето си, което се натискаше с друга.

В продължение на последните два месеца, Джейсън се бе опитал да скрие ревността си и не искаше да наранява Енви. Но ако това беше необходимото зло, за да я откъсне от Тревор, то то беше за нейно добро.

Джейсън се обърна обратно към хубавата барманка, с която беше разговарял по-рано – Казах ти, че ще дойдат. Той кимна в посоката на Чад и Енви.

Беше там вече повече от час, но след като беше видял как Тревор изневерява на Енви, беше загубил желание да се смесва с тълпата. Обхванат от униние и досада, намираше разтуха в раговора с Кат. Дори ú беше разказал за неверния приятел на Енви.

– Значи това са най-добрият ти приятел и сестра му? Кат огледа новодошлите. Погледът ú се прикова върху ченгето. Ако Джейсън не ú беше казал с какво се занимава Чад, никога нямаше да познае. Беше страшен пич.

Чад беше висок, с хубав загар. Кестенявата му коса имаше светли проблясъци. За разлика от стандартната полицейска прическа, неговата беше по-дълга и небрежно разрошена. В чарът му имаше нещо диво. Кат се улови, че го сравнява с Куин и щом се усети, примигна. Погледна отново към Джейсън. И тя и той имаха нужда да се отърват от старите си тръпки, за да продължат напред.

– Не прилича на ченге – отбеляза Кат, чудейки се дали е зает. Джейсън не ú беше подсказал.

– Е, да – Джейсън почти се задави щом видя как Кат зяпа приятеля му. Поклати глава и каза – Връщам се след малко.

Допи си содата и се плъзна от бар стола в посока приятелите си. Щом приближи, положи ръка върху рамото на Енви. Нежно прошепна в ухото ú – Искаш ли да потанцуваме?

Енви се усмихна, без да се обръща. – О, да! – възкликна и хукна към първите стълби. Джейсън остана до Чад с все така подпряна на въображаемото рамо ръка. Сепна го смехът на Чад.

– Мамка му! – въздъхна Джейсън, докато гледаше как Енви слиза надолу.

Чад потупа приятеля си съжалително и го задърпа обратно към бара. Подпря се на плота и каза – Не се тревожи. Мисля, че Енви има един единствен план днес и той е отмъщение.

В този момент, жената зад бара отвлече цялото му внимание. За миг забрави, че Джейсън стои до него. Беше невероятна – с бронзов тен и дълга тъмна гъста коса, усукана около раменете ú, чак до кръста. Светлосините ú ириси, очертани с плътен тъмен обръч, изпъкваха поразително на тена ú.

Чад се заплесна по плътните ú устни докато си поръчваше сода.

– Няма ли да пиеш едно? – попита Джейсън. Опита се да не зяпа захласнатия си приятел. Защо всички момичета си падаха по ченгета?

– Не, имам чувството, че днес трябва да остана трезв. Тревор ме дразни. Дадох тейзъра на Енви да си поиграе.

Чад откъсна очите си от Кат, само за да стрелне Джейсън с поглед. – Дойдох с патрулката. – добави Чад, знаейки, че Джейсън ще схване намека.

Джейсън се изниза от бара, простил на приятеля си неустоимия му чар. – О, това не е за изпускане! Отправи се обратно към парапета, изпроводен от смеха на Чад.

– Е, днес зарадвах двама души – намигна Чад на Кат. Знаеше, че тя е слушала разговора. Плати си за питието. Щеше да е добре да хвърли едно око на Енви.

Кат кимна, поемайки двайсетдоларовата банкнота. Чад остави щедър бакшиш и се оттегли към Джейсън. И двамата бяха способни да разбъркат хормоните на всяко момиче. Джейсън имаше дълга пепеляворуса коса и вид на спасител на плажа.

Кат забеляза как всяка жена, която подминеше, се стараеше да привлече вниманието му. Джейсън не се вълнуваше и оставаше вглъбен в собствените си мисли. Беше ги доверил само на нея.

Искаше ú се и над нея някой, освен собствените ú братя, да бди така зорко. Премигна бавно, за да прогони натрапливия спомен за Куин. Съсредоточи се върху настоящето.

Историята с тейзъра я заинтригува. Реши да предупреди братята си, че предстои зрелище. Напоследък им се беше насъбрало покрай серията убийства. Нямаха нужда пореден инцидент да петни името на клуба.

Чад се надвеси над парапета в търсене на Енви. Слава богу, танцьорите в клетката все още привличаха прожекторите и дансинга беше по-осветен. Дочу стон от Джейсън. Проследи погледа му. Стъписа се от гледката, която видя. Енви танцуваше сред няколко мъже, в близост до светлото петно пред клетката. Намуси се и се вгледа, чудейки се какво е намислила.

– Поне следи Тревор. Между другото, благодаря, че се обади – каза със сериозен глас. – Очаквах нещо подобно да се случи.