Читать книгу Ljuleka mi zamirisa - Ivan Vazov - Страница 1

Спомени, блянове тъжно-златисти,

сладостен шепот в повехнали листи —

        песни по заник.

Мисли, въздишки дълбоко човешки,

сълзи в душата потайни и жежки —

        песни по заник.

Тихи хармоний – не звукове тръбни,

трепети сладки, пленително скръбни —

        песни по заник.

Видях в полето теменужка,

самотна и благоуханна.

– О цветенце, на пролет дружка

приветлива и песен ранна,

защо миришеш толкоз сладко?

– Затуй съм цвете, братко.

Попитах славея през мая,

кат пейше нежно: – Що туй вършиш —

тъй чудно си гласеца кършиш? —

А той каза: – И аз не зная,

но радвам ли се ил копнея,

аз требува да пея.

Попитах и сърце младежко,

Залюбено: – Защо тъй тежко

въздишаш в тая пролет млада?

То отговори: – Ах, небето

тъй наредило е: сърцето

да люби и да страда.

Седях в Борисова градина.

Насреща, в младата горица,

нахълтаха рояк дечица;

те бяха окол десетина,

ала крещяха за стотина.

И мислите ми те смутиха

с тез викове звънливи, луди,

и песнята ми нова, тиха,

мечтите ми коя гласиха,

роякът я далеч прокуди.

Но друга песен вместо нея

бликна в душата ми – за радост,

за златни детски дни, за младост

невинна – хубавата фея,

що носи сънища и сладост.

И тая песен не голема

в душа ми бързешком сложи са.

Но аз не мога я написа

тъй лесно, да, възможност нема:

тук вече цяла е поема!

Из прозореца си южен

всякой ден като поглеждам,

мощна Витоша съглеждам

в плащ зелен ил теменужен.

Виждам тамо кръгозора

със лазура му дълбоки

през тополите високи

на съседа ми във двора.

Често виждам, в блян унесен,

други гледки по-далечни,

сякаш сенки бързотечни,

сякаш някаква си песен,

чудни някакви градини,

цъфнали с надежди злати,

с бури, с устреми крилати —

вази, млади ми години!

Петлите весело пропяха

по дворищата още тъмни,

но по небето забледняха

звездите. Скоро ще да съмне,

живота дневен пак ще гръмне.

        Петлите весело пропяха.

Здрач иде. Сипва се зората,

разбудените псета бясно

разлаяха се в тишината,

на Витоша гърбът по-ясно

рисува се във небесата.

        Здрач иде, сипва се зората.

И аз да стана пак да пиша.

Звънтят в душа ми стиховете,

по-ран от птички в клоновете,

денят ще трябва да здравиша

и песните, в съня зачети,

        ще стана аз да ги напиша.

Пианото екна и пее

под нейните пръсти – за радост

неземна, за обич и младост,

душата възнася, лелее,

с чаровна упойва я сладост —

                        пианото пее.

Пианото тихичко стене,

примира в мелодии страстни,

говори за тайно копненье,

събужда с въздишки си властни

в душата страданья безгласни —

                        пианото стене.

Пианото сякаш че плаче

със сълзи за дни отлетели,

за радости златни, умрели,

душата ридай кат сираче

пред гроби свети, запустели —

                        пианото плаче.

За тихи песни бяха нагласени,

о лиро, твойте струни – да въздишат,

да тръпнат от зефир, кой в листи стене,

да леят звукове, що нега дишат;

за тихи песни бяха твойте струни

изопнати, о лиро, за копнежи,

за блянове… но тя живя в фъртуни,

но ти трептя под бури и гърмежи.

И заеча и ти в пориви страстни,

превърна се в тръба, що свири в битви…

А бе създадена за песни ясни,

за нежни стонове и за молитви.

Из съседната градина

люлека ми замириса.

Ум далеч назад замина

и сърцето ми болно сви са:

върнах се в цветуща младост,

сетих трепети и сладост.

        Люлека ми замириса.

Сетих всичко, що веч няма,

дето бе и вече скри са:

ний разхождахме се двама

(как душа ми се униса!)

в майска нощ в градина млада

под небесната лампада.

        Люлека ми замириса.

Колко думи страстни, нежни

(ах, сърце ми сладко сви са!)

там при картопите снежни!

А зефирът заразниса

мирис люлеков над нази —

от любовен дъх талази.

        Люлека ми замириса.

Дълго ходяхме двамина

из заспалата градина.

Моята душа упи са

на живота с аромата,

лунният светлик изписа

сенките ни по земята.

        Люлека ми замириса.

Звездна нощ. Светът замрял е.

Спи великата природа

и живота сякаш спрял е

по земята и на свода.

Не, живота продължава,

тайнствений живот природен —

мъртъв ли е, щом не шава,

океан велик, безброден?

Нещо шушне тишината

с занемелите простори,

нещо мисли тъмнината

и мълчаньето говори;

сякаш диша битието:

планини, гори и сенки,

а звездите на небето

пеят сбрани на седенки.

О спомени, тук всичко чезне, бега —

еднички вий не бягате от нас.

Кога бе то? Отдавна, ала нега

и днес ми вей от вас.

Пред мен шуми реката. Край върбите

стои и пей жена, коя любих —

жена в разцвет. Развява й косите

ветрец гальовен, тих.

Любих, и как любих!… Наста разлъка.

Дойде забрава. Тя е днес далеч.

Но що в душа ми тая сладка мъка

по сън погребан веч!

Из смътний на живота шум

излязох на полята волни;

отбих се там от прашний друм,

насян от тъги, тревоги болни.

И зърнах нов мир, глътнах пак

чист въздух, благодат, свобода,

обвя ме лъх – и колко благ! —

лъхът на нашата природа.

Привет вам, родни планини,

привет вам, български долини,

поля, скали, гори, вълни,

самотни дебри и пустини,

в които в младите си дни,

отшелник в ваший свят, блуждаях,

летях към снежни висини,

под тъмни борове мечтаях;

делях живота ви; разбрах

на бога тайната голема,

до водопадите стоях,

да слушам вечната поема;

които славях и любих,

и още любя в упоенье,

от чийто извор жадно пих

кристални струи – вдъхновенье.

Сполай, о хубости, на вас!

Сполай, природо родна моя,

за всичко що прочетох аз,

във книгата велика твоя!

Из смътний на живота шум

излязох на полята волни;

отбих се там от прашний друм,

насян от тъги, тревоги болни.

И зърнах нов мир, глътнах пак

чист въздух, благодат, свобода,

обвя ме лъх – и колко благ! —

лъхът на нашата природа.

Привет вам, родни планини,

привет вам, български долини,

поля, скали, гори, вълни,

самотни дебри и пустини,

в които в младите си дни,

отшелник в ваший свят, блуждаях,

летях към снежни висини,

под тъмни борове мечтаях;

делях живота ви; разбрах

на бога тайната голема,

до водопадите стоях,

да слушам вечната поема;

които славях и любих,

и още любя в упоенье,

от чийто извор жадно пих

кристални струи – вдъхновенье.

Сполай, о хубости, на вас!

Сполай, природо родна моя,

за всичко що прочетох аз,

във книгата велика твоя!

Пак над масата наведен

и под лампата си пиша,

давам лик на блян последен —

скоро! – утрото веч диша!

Ще затъна пак в вълните

на деня и на живота,

дух ще впрегна във хомота

на труда и суетите.

О видения, простете,

сбогом, ще се разотидем.

Утре в полунощ пак дойдете,

под таз лампа ще се видим.

Дух крилат, де фърчиш

тъй високо, високо?

Аз те виждам: стоиш

там в небето дълбоко.

Що мечтайш, слушаш там?

От друг свят ли привети?

Химн от горен ли храм?

Ил шептиш с вековете?

Ил на тайнствен язик

с небесата беседваш?

Може би в тоя миг

ти във бога се вгледваш?

Ни разум, ни съдбина,

ни демон, ни бога

недей моли, проклина

във твоята тревога.

Бездънно е небето,

морята са безкрайни,

загадка е сърцето

с великите си тайни.

Напразно дух си тиря

от извора до края —

умът говори: „Диря“,

сърцето шепне: „Зная.“

Сняг над него. Но той пак зелен е —

боровият лес. Мрази го зима,

летен жар гори го – той не вене,

равнодушно вихрите приима,

плащът му смарагдови не пада —

        поздрав, горо млада!

Сняг над мене. Но сърцето – жарко.

Не убиват ледните фъртуни

туй, що в мен е вечно, що е ярко,

ни в душа отзивчивите струни:

в глъбините й още пролет влада —

        поздрав, душо млада!

Магдалина, Магдалина!

О, как времето бега —

двайсетата ми година!

Спомням глухата градина,

Ясно виждам я сега.

        (Магдалина, Магдалина!)

И смокинята листната

там израсла край зидът,

кой делеше ни сърцата,

спомням си я всякой път,

колчем спомням времената.

        (Магдалина, Магдалина!)

Ах, веднъж ли, дваж ли аз,

лек, покачвах се по нея,

та да видя в същий час

над зида главица малка

с поглед светъл на русалка?

        (Магдалина, Магдалина!)

Как пленително-плахливо

тя озърташе се там,

как лицето й бе красиво,

цветенцето миризливо

кат пресягах да и дам!

        (Магдалина, Магдалина!)

Срещи крадени любовни

на души, очи, лица,

речи, погледи гальовни,

сладки мигове чаровни

за разтупани сърца!

        (Магдалина, Магдалина!)

Смоквата и днеска трай,

трай и глухата градина,

но де фръкна оня май —

двайсетата ми година?

И ти вече си замина.

        (Магдалина, Магдалина!)

Галбица не видяла,

от обич не съгряна,

тя вехне потъмняла

там някъде в балкана.

Мома видях я ази

пленителна и проста —

съдбата сведе нази

(години има доста).

Дете прекрасно, мило —

трендафил росен в младост —

душа едвам разкрило

за слънчице и радост…

„Бъди честит!“ – тогава

сърце мълвеше ниско;

аз рекох – „Искам слава“

А щастьето бе близко.

Тъй близко и възможно —

но ази го пропуснах,

за друг кумир тревожно,

в житейский бой се впуснах.

И днес, един, копнея,

за оня час мечтая…

А славата? От нея

пелина само зная.

И тя в неволи клети,

горкичката, повяна,

тя, нявгашното цвете,

най-красното в балкана,

участье не срещнала,

чело навела ниско,

за щастье ожедняла,

а то така бе близко!

Когато в мен нещо въздиша,

когато в мен нещо премира,

то болката аз да залиша

запявам на моята лира.

Когато душа ми прелива

от радост – ох, как е туй рядко! —

пак моята лира звънлива

тълкува душата ми сладко.

Когато смут черен бунтува

душа ми в световната битва,

тогава се песен не чува,

понявгаш се чува молитва.

Душа му – храм на химни,

на образи, мечти —

гори, не се пести:

в веявиците зимни

и в майски красоти

раздава се, звънти.

Душа му – свят мъглив

на тайни сновиденья,

на скръб и вдъхновенья,

ту мисъл, ту порив —

всегда е извор жив

на стонове и пенья.

Звънлив кат кристал

и лек кат зефира

цветята поласкал

и плътен кат метал,

стихът се лей, примира

из неговата лира.

кат слънчов ясна ден,

кат истина проста,

чаровна, като блен —

на нощни бденья госта —

речта му, плам свещен,

душите взима в плен.

Цветя днес нови посадихме

въз твоя гробец, майко, тих

и пак сълзи над теб ронихме

и дълго аз се пак молих.

Видях те пак пред мене жива,

видях ти обичния лик,

душа ми как се с твойта слива

усетих в тоз печален миг;

усетих как и ти скърбеше