Читать книгу Zihra - Ivan Vazov - Страница 1

Към вас ще се завърна аз,

балкани мили, красни,

душата ми лети без свяст

към небеса ви ясни.

Пространства, пропасти, гори

изчезнуват пред мене

и нов се хоризонт откри

на моето стремленье.

Хвърча, треперя като лист

и с пламък във сърцето

аз дишам въздуха ви чист

и плувам ви в небето

и виждам тия планини

и хладната долина,

блеснала в цвят, в зеленини,

кат пролетна градина.

Де бистрата Бързия лей

вълните си прохладни

между гори, де славей пей,

между скали грамадни,

там, дето спомени свети

за мен сега живеят

и толкоз радости, мечти

умрели в гроб немеят,

долино мила, тихи край!

Цъфти, блести, пленявай!

Със хубости света омай

и с мирис упоявай!

Гората завет ти държи,

зефирът те милува,

Бързия сладостно тъжи

и детски се вълнува…

А птички весело цвъртят

по горските рътлини,

девойки млади ги дружат,

кат ходят за малини —

природа чудна те краси,

долино миркзлива,

но ти да можеше да си

сто пъти по-красива,

но твойте кичести хълми

да бяха ощ по-красни

и твойте гиздави моми

да бяха ощ по-страстни,

малините ти – с по-жив шар,

небето по-богато

и твоят мрамор – рядък дар —

да беше чисто злато,

и твойте птици и зори

по-весели и будни,

и твойте шумести гори

по-тайнствени и чудни,

аз пак не бих мислил за теб

не щял бих да те помня,

долино, рай прекрасен, леп,

долино сърцеломна,

ако верига страшна днес

не свързваше сърце ми

за всякой камък, дол и лес,

за всички ъгли неми;

ако не беше всякой кът

със спомени заселен,

де демон тай се, като смърт,

с мен вечно неразделен…

Ах, много зли дни преживях

и удари изпатих.

Какви беди не претърпях,

посрещнах и изпратих!

От болки, скърби не оста

в душа ми диря явна

и язви зли от клевета

зараснаха отдавна.

Любих, мразих и пак любих,

и изново забравих,

на смъртни врагове простих,

приятели оставих.

Забравих радост и тъга,

и бъдеще, и слава:

едничък спомен досега

не мога да забравя!

Ах, само оня образ жив

ме дири и преследва

и аз го любя послушлив,

и той ми заповедва,