Читать книгу Разкриваща пътища. Част 1 - Мерием Йолач - Страница 2

Роман в три части на 8 езика

История за любовта, която преобърна живота ми

Книга-тренинг за тези, които искат да следват своя път.

*Всички съвпадения с имен и фамилии на реални хора са случайни, а събитията измслени.

Посвещава се на Мъжа,

любовта към когото преобърна моя живот.

Аз съм Жената,

носеща цветята на любовта в своето сърце.

Аз съм Жената,

която Разкрива път дори там,

където не можеш да преминеш.

Аз съм приказка.

Аз съм мечта.

Аз съм песен – такава,

че дори и да не можеш да пееш,

то ще запееш така, че ще подемат с теб звездите.

Аз съм сладък мед върху твоите устни.

Аз съм твоята бърза планинска сърна.

Аз съм Слънцето, осветяващо твоя път,

и твоята Луна, която няма да позволи да се загубиш през нощта. Приближи се към бреговете на моята течаща река и падни на колене да се напиеш с жива вода,

която ще изпълни клетките ти с живителната влага на живота.

И тогава ще потече по всичките ти жили жива енергия,

която ще ти открие безгранични Вселени.

Те искаха да се срещнат в Лондон през 2014 година, през есента…

«Напиши ми твоя лондонски телефонен номер, искам да те чуя…».

«Добре».

Аз пътувах на втория етаж в автобуса към площад Трафалгар за срещата по откриването на нов филиал на нашаето руско училище в Лондон. Октомврийски слънев ден. Обаждането по мобилния телефон прекъсна моите размисли за откриването на училището. Турски номер… Кой ли ми звъни в Лондон от Истанбул? Никога не съм била в Турция, – си помислих. «Здравей, много ми се искаше да те чуя», – руски език с непознат за мен тогава босненско-турски акцент. «Добър ден!»

«Аз те чувствам всеки ден. Аз чувствам, че ти си Моята Жена, ти си моята енергия. Много искам да те видя. Ще ме посрещнеш ли утре на летище Хитроу?» – попита все така непознатият за мен кадифен мъжки глас. Не знаех, какво да отговоря. Кой ли може да ми се обажда на лондонския ми номер от турски мобилен? Сега си спомних, един мой приятел от Москва ми обеща подкрепа на проекта ми, преди две седмици ми каза за някакъв босненски турчин, или беше някакъв сърбин, който живее в Истанбул. Бил готов да се включи като съ-партньор в Турция. Аз бях забравила, че разреших да дадат лондонския ми мобилен… Само да знаех тогава в какво щеше да се превърне това «партньорство»…

«Да», – отговорих аз, без да се замислям на какъв точно въпрос отговарям на непознатия човек.

«Добре, тогава сега ще си резервирам билет и ще ти дам подробности по-късно днес.

«Амааа», – «Какъв билет?» – вече започнах да нервнича, че не помня началото на нашия разговор, този глас ме потопи в някакъв сън, и аз тъкмо се събудих. Струваше ми се, че го познавам милиони години преди да дойде тук. А кой е това? Кой ли е този, с който ще се срещнем по-нататък едва след една година от нашето телефонно запознанство?

Той не дойде в Лондон… Аз не разбрах кой е, или може би се смутих от това, че така дръзко ме нарече своя жена, затова блокирах и двата му номера, от които ми звъня. Не бях готова да посрещам някого в Лондон на летище Хитроу още от първото му обаждане.

Но така се стекоха обстоятелствата, че няколко дена след това обаждане аз седях в самолета на Turkish airlines с дестинация Лондон-Истанбул по поканата на Вице-президента на компанията Turkcell, и в края на 2014 година всички бяха пълни с очаквания за откриването на Руския институт в Истанбул. Това беше моето второ пристигане в приказния град, където се преплитат култури, стилове, архитектури, звуци и неочаквано се срещат хора от различни светове.

Първият път трансферът беше Москва-Истанбул-Лондон. И за няколко часа беше невъзможно да се разгледат красотите на Истанбул.

Не съм си мислила, че Турция, след като обиколих света, ще стане моя спирка с продължителността на цял един живот заради най-голямата, силна, искрена и чиста любов, любов всепрощаваща, готова на всичко, заради която да стигнеш до края не е подвиг, а жизнена Мисия, мой път, който щях да следвам от тази минута не сама, а заедно със своя Близнак.

Да. Турция? Какви ли са турците? Надсмивате ли ми се? Мечтата на живота ми винаги е бил Лондон, Англия… Руско училище в центъра на Лондон и нашите програми за обмяна на студенти с Русия. Живях в Лондон две и половина щастливи години, пълни с творчество, образователни програми и подкрепа от моите английскии приятели.

И ето аз съм в Истанбул, посреща ме познатият ми бизнес партньор – Мехмет бей.

«Здравей! Толкова е хубаво, че пристигна! Вече ни домъчня за теб. Искаш ли да хапнеш нещо?»

«О, да! Как ли пък не! След като ме нахраниха в самолета и дори ми предложиха лукум и айран, аз повече нищо не искам», – весело се усмихвах.

«Сега ще отидем в най-добрия рибен ресторант, ти обичаше риба, аз помня», – смееше ми се той през очилата.

«Добре», – аз бях малко уморена след четиричасовия полет и не се съпротивявах, много ми се искаше да поговорим с Мехмет за всичко. Ние бяхме познати милиони години, и във всяка ситуация Мехмет Бей ми оказваше възможна подкрепа на нашите проекти, и, разбира се, на мен лично в краен случай.

Ние се разположихме в центъра на пълния с хора ресторант под надвесените над нас живи лиани. Местенцето се оказа на десет минути път от международното летище Ататюрк, така че не съм страдала много от умората. Наслаждавайки се на рибените деликатеси, си спомних, че някъде бях запазила номера на онзи непознат и си помислих, че щом го бях блокирла по-рано, то сега мога да си взема реванш. Какво толкова, аз съм в Истанбул, ето ти моята локация във Вайбър, Сулейман.))) Отговорът пристигна след секунда. Бях изпратила своя «пламенен поздрав» от лондонския си номер.

«Добре дошла в Истанбул! Ще се видим ли тази вечер?»

Часът беше 22:00. Аз току що пристигнах от път, за какви срещи изобщо можеше да става дума?!?

«Може би, утре», – написах аз в чата. Мълчанието се проточи. Нашият мачо не беше свикнал да му отказват. Той беше свикнал през целия си живот да взима всичко и веднага. И то най-доброто. Но това, че Господ ще му подари мен, той изобщо не го очакваше. И тази жизнена история и уроците, които ще получим и двамата по-късно, ще се окажат такава съвместна школа, за която нито единия от нас нямаше да бъде готов. И това щеше са бъде не сирийската война, или военният преврат, или терористична атака, това щеше да прилича на Сребреница в Босна, където живи бяха заколили хиляди мюсулмани, защото това стана кърваво клане…

«Ще дойдеш ли при мен в хотела?» – неочаквано съобщение от непознатия и негови голи снимки в чата след още 10 минути. За малко да не се задавя с парче риба.

«Всичко наред ли е?» – озадачено попита Мехмет.

«Да», – изчервих се аз, от срам и видяното на снимката не знаех, къде да се скрия. Мъжкият фалос с размер на четвърт метър някак не се вписваше в атмосферета на вечерята и белите колосани салфетки на масата.

«Сулейман, ти си сбъркал номера». – «Аз се казвам Мария».

«Извинявай, но исках да те видя».

«Гол, и в хотела?» – смеех се…

Той вече ми звънеше: «Здравей!» – гласът този път беше неочаквано замислен и тъжен, явно разстроен от своята грешка.

«Привет! Ти си много красив! Аполон!» – засмях се в слушалката. С ерекцията явно нашият герой никога не е имал проблем. Сулейман не бързаше да отговори…

«Радвам се, че ти харесвам».

Помислих си, че това или е игра, или силно го бъркам. И такова общуване досега не е имала. Аз съм кандидат на науките, собственик на международно училище за чужди езици, и президент на благотворителен Фонд вече няколко години… Той нищо не знае за мен. А аз знам само, че той е мъж без висше образование, говорещ на осем езика, и е успял да развие пет международни бизнеса. За какво му е кандидат на науките или професор… Или благотворителен фонд? Бизнесът – това е друго нещо… Или през своите 43 години вече е видял половината планета, изчукал е цялата Украина, половината Русия, Белорусия и Европа… Какво можеше да го привлече в мен? Нещо свежо от новата среща? Моят звънък смях право в лицето му или моите неочаквани увъртания, които, както се оказа после, нямаха край? И от поредната неочакваност той не знаеше, какво да прави. Така да го изумявам можех само аз.

Мехмет седеше срещу мен и недоумяваше, кой може да ми звъни по това време и да говори на руски. Сулейман свободно говореше на осем езика. Казах му, че съм изморена от пътя и предпочитам да се чуем утре. И така бързо приключих разговора.

«И, как се чувстват нашите нови партньори след изборите в Истанбул, Мехмет Бей?»

«Мисля, че ще се радват да се срещнат с нас утре сутринта. Моят шофьор ще те закара в апартамента, там ще си отпочинеш от пътя, а утре сутринта ще те вземе в 10, и в 10:30 ще се срещнем в офиса».

«Добре».

«Ти така и не ми отговори, дали си готова да станеш моя жена?» – ме попита Мехмет, когато тръгвах от ресторанта, затваряйки вратата на автомобила. Аз се разсмях. Той си тръгна с такси в друга посока.

Очакваше се едно интересно пътуване. Истанбул ме прие великодушно. Влюбих се веднага и безумно. В тези старинни улички в центъра, в главната джамия на града, в Сулеймание, в Египетския базар, в тези гласове, с които пееше града от сутрин до сутрин. Но най-важното бяха хората – такъв народ не бях срещала никога. Усещането, че съм си у дома, че винаги ще имам пълна подкрепа, защита и безопасност, и сякаш съм в лоното на майката, не ме напускаше дори след военния преврат в Турция, който стана на 15-ти юли 2016 година.

Четири дена след срещата с нашия Генерален консул на РФ в Истанбул, обсъждайки всички детайли на проекта, се върнах в Лондон. Беше ноември 2014 година. Веднага усетих вътрешен студ, студ от града, от хората, от заобикалящата ме атмосфера. Сулейман ми се ядосваше, че не се срещнахме в Истанбул, докато бях там. А аз мислех за това, че съм готова да се преместя в Истанбул след 3—4 месеца. Не по-рано, трябваше да завършавсички лодонски дела. И ето че през февруари 2015 година аз отново съм в Истанбул, ние стартираме проекта, и вече през април получавам турска регистрация само за три дена. При такава фантастична подкрепа нямаше и съмнение, че за два дена, събирайки всичките си вещи, ще се преместя от центъра на Лондон в бизнес района на Истанбул – Левент. Веднага усетих промяната. Като принцеса се оказах в приказка. Плувах в басейна с морска вода в района на Шишли. И излизайки от басейна си помислих, че щом като вече съм тук на постоянно основание, то може би е дошло време да се срещна със Сулейман. Изпратих му своето местонахождение от Антхил резиденцията в Шишли в Истанбул. Часът беше 21:45. «Чакам те тук», – изпрати ми своята локация Сулейман. Това беше другата страна на Истанбул, през Босфорския пролив, азиатската страна и почти до второто летище Sabiha Gökcen, някаква си Ekinci Residence. Бог знае, кога ще стигна там. Може би, чак на сутринта. «Не, много е късно и далече».

«Вземи си такси, аз ще го платя, искам да те видя веднага. Когато си до Виа порт, обади ми се, ще те взема от там».

«Не, няма да тръгна, приятна нощ».

В 8 сутринта ме събуди звъненето на телефона. Скрит номер. И турската напориста реч ме вдигна от леглото за миг, като студен душ. Някакъв крещящ на турски глас ме изкара от равновесие. Тогава не разбирах нито дума на турски. Както стана ясно по-късно, това беше чиста турска псувня. Сулейман ми се караше, че за втори път, бидейки в Истанбул, отказвам да се срещна с него. Но защо трябваше да го правя през нощта и задължително да пътувам в дън земя, аз не можех да разбера…

Ние не се срещнахме. За втори път блокирах и двата му телефонни номера. Не обичам нахалници.

Почти година в Истанбул ние подготвяхме проекта за откриването на руски институт в Турция на базата на руското отделение на един от престижните вузове в страната. Но настъпи декември 2015 година, и сваленият руски самолет замрази всички наши проекти в Турската република за близките десет месеца. Мислих си, че можем да направим нещата така, че да не се потапяме в общо противопоставяне между страните и се обадих на своята прекрасна Ирина, екс-президента на нашия Фонд и негов основател.

«Здравейте, Ирина Владимировна! Нужен ми е нов проект. Нещо такова, с помощта на което да можем по-късно да издърпаме и нашия руско-турски институт…»

«Мило мое момиче! Открий изложба на наши картини в Турция, само че я наречи „Едно сърце за две страни“, и готово. Добави фотографии на ваши професионални фотографи от руско-турско говорещи семейства, които в Турция са много. И вуала! Това ще е твоята целева аудитория, бъдещите студенти на руския институт в Турция», – провъзгласи прекрасната Ирина. «Кой изобщо тук би ни слушал и правил снимки на руските семейства! И кой изобщо ще позволи да изнесем картините на наши художници от Русия в Турция!»

«Щом като го искаш, значи всичко ще бъде така, както го искаш!»

«Едно сърце за две страни» – това е изложба на картини, чиято цел е отразяването на реалния живот на семейства от различни националности. Тази изложба ще покаже на нашето общество, че там където едно сърце е от две страни, на дете, чиито родители са представители на различни страни и националности, няма място за вражда, война и насилие. И там, където живее любовта, е възможен само хармоничен съюз, насочен към благото и миротворчеството на неговите участници. В семейство, където детето обича еднакво и татко и мама, е невъзможна война, вражда или разногласия, та нали там, където живее любовта, се възцарява спокойствие и взаимно разбиране».

Прекрасно!

Аз се усмихвах, разбирайки, че да се реализира това, за което говори прекрасната Ирина, няма да е така лесно, както можеше да е преди да свалят руския самолет.

Настъпи Новата 2016 година. Аз я посрещнах заедно със своите турски приятели. Но на 3-ти януари нещо започнах да тъгувам. А сутринта на 4-ти нечаквано се обади Сулейман. Блокировката на неговите номера се оказа, че не работи. Той ми звънеше от скрит номер отново. Аз се усмихвах.

Цяла седмица бях болна от грип и с температура 38 градуса никъде неможех да тръгвам. «Сам ще дойда при теб. Какво има около теб?» А до мен се оказа, че се намира един от скъпите ресторанти в Истанбул – Сахан. «Слез долу, аз ще те взема», – този кадифен глас никога нямаше да забравя.

При подписването на партньорския договор за намеренията ни в китайския ресторант на 33-ия етажа на Шард, най-високата сграда в Лондон през март 2015 година, си пожелах нещо като го написах върху вълшебно листче и го закачих на дървото на желанията в центъра на ресторанта. То се изпълни едва след година, когато бях готова за съдбоносната среща.

Сулейман дойде да ме вземе със своя бял Мерцедес почти от къщи. Аз излязох облечена с бяло пухкаво яке, замотана с топъл шал и с шапка почти до очите. Такова едно болно чудо със сополи и температура. Той отвори вратата, «Сядай», – отиваме да пием чай с мед. «Ти не си такъв зъл, като по телефона, Сулейман», – разсмях се аз, сядайки в автомобила. Красивият спортен висок мъж, с рижави коси и брада, ми се усмихваше със своите кафяви палави очи. Енергетиката, която той излъчваше, беше просто бомба със закъснител. Той ще осемени всичко, което е наоколо. Десетки бизнеси, нови проекти като гъби се разрастваха във всяка страна, където той отиваше. И ето ме мен… със сополи, температура и червени от грипа очи.

Ние стигнахме до кафе Diğerman за половин минута, излязохме от колата. «Всичко това са мухи, просто ненужни мухи…", – каза Сулейман, обхващайки с поглед насъбраната публика. Не разбрах репликата му. Влязохме в сградата и седнахме на най-вътрешната маса, където нямаше никой. Беше тихо, и никой не можеше да ни притесни. Виждаше се, че Сулейман е нервен. Помислих си, че може да е заради проблеми в бизнеса. Иначе, такъв мъж нямаше как да се притеснява за друго. Той веднага запали цигара. Аз си поръчах любимото турско кафе, а той – чай. По време на разговора през цялото време се смеех. Беше му ясно, че лесният секс с мен е недостъпен. А за дълго опознаване един на друг той нямаше никога време, и затова на 45 години той не беше женен и беше без деца. Независимо от това, че Сулейман през цялото време се шегуваше, неговите очи излъчваха толкова болка, дълбока болка… че аз неволно се поинтересувах от неговото минало и живота, който е живял преди нашата среща.

Ние приключихме вечерята, станахме. Докато излизахме, Сулейман рязко спря, а аз неочаквано се блъснах в него, той ме придърпа към себе си, със своето теме стигах до носа му, и той помириса моите коси така дълбоко, сякаш искаше да ме почувства цялата. Аз се освободих от ръцете му и преминах напред към изхода. «Почувства ли аромата на истинска жена?» – засмях се аз. Сулейман си премълча. «Да…. Ти си моя», – със закъснение отговори той. Седнахме в колата и след две минути бяхме пред входа на моята резиденция. Благодарих на Сулейман за вечерта и се каних да изляза. «Целуни ме», – властно ми заповяда той. Разсмях се. Наклоних глава, а той изведнъж се обърна към мен и ме целуна сам, но тъй като аз почти излизах от колата, успя да улучи само бузата ми, а не устните.

Е, какво толкова. Добре. Оздравях още сутринта. Температурата беше 36.6. Аз отново бях във фитнеса, после в басейна.

«Къде си?» – получих неочакван смс по обяд. Аз пътувах за летището, полет Истанбул-Брюксел. Много ми домъчня за родителите. Реших да ги поздравя за Нова година със своето пристигане на 5-ти януари. «Аз пътувам към летището, моят полет е за Брюксел в 18:00 от Ататюрк. Мама не се чувства много добре и искам да я видя».

«Съобщи ми, ако ти е необходима някаква помощ. Ще направя всичко».

Заминах за Брюксел, без да отговоря нищо на Сулейман.

Когато кацнах в Brussels International airport, получих съобщение: «Кога ще се върнеш в Истанбул?»

Не отговорих. Нещо не ми се искаше повече да се срещам с него. Толкова болка и скръб видях в очите му на срещата ни, че не можех дълго да издържам неговия пронизващ поглед. Той проникваше в мен чак до костите, сякаш сканираше цялата моя същност, сякаш стоях пред него разсъблечена. Струваше ми се, че Сулейман ме прочиташе цялата, предусещайки всяка моя следваща мисъл, сякаш беше с мен.

Среща в Сараево

Върнах се в Истанбул след седмица, на 14-ти януари. И както обикновено изпратих на Сулейман във вайбър своето местоположение.

«Аз съм в Босна, ще бъда в Сараево още 4—5 дена, ела при мен. Аз ще платя билета ти. Обратно в Истанбул ще се върнем заедно», – отговори ми той. Утре е петък. Помислих си, че мога да преместя няколко срещи за понеделник и да прекарам почивните дни в Босна и Херцеговина, където още никога не бях ходила.

Така че, когато изпратих съобщение на Сулейман с детайлите на билета Истанбул-Сараево, получих отговор: «Добре, утре сутринта в 11:00 ще те посрещна на летището».

Сутринта седях в салона на бизнес-класата, размишлявайки над това, защо сега летя за Босна, а не съм на масата за преговори в Истанбул. Две минути преди полета получих смс: «Не идвай, спешно трябва да се върна в Истанбул днес».

«И аз какво сега, да изскоча от самолета в движение ли? Вече бяхме закопчали коланите», – весел обрат на събитията.

«Пристигна ли?»

Нищо не отговорих на съобщението на Сулейман, което пристигна, когато кацнах в Босна. На летището в Сараево ме посрещна възрастен мъж с голяма табела «МАРИЯ», това беше чичото на Сулейман. Той ме закара с черното си БМВ в хотел «Европа». Приятна боснийка взе моя паспорт: «Мис Мария, за Вас е запазена стая на третия етаж. Ето Вашия ключ. Приятен престой».

Получих обаждане още докато стоях на рецепцията в хотела. «Здравей, пристигна ли? Извинявай, че не можах сам да те посрещна. Моят чичо ще те закара в „Европа“, там ще си починеш от пътя. Когато си готова, ще те чакам в Търговския център на Сараево».

«Аз вече съм в „Европа“, по-късно ще се срещнем».

Преоблякох се и тръгнах да разглеждам историческия център на Сараево. Чувствах, че тук е скрито нещо такова, което ще ми помогне да намеря отговор на въпроса за тези очи, които видях на нашата първа среща със Сюлейман и по-точно тази изпепеляваща душевна болка, която изкачаше от тези очи и караща го да помита буквално всичко, оставяйки след себе си изпепелена пустиня.

Разходих се по тихите зимни улички. Независимо от това, че беше месец януари, денят беше слънчев. Не забелязах как стигнах до огромния шестетажен търговски център. Влязох вътре. Изобилие от съвременни марки и реклама за новогодишни отстъпки бяха на всяка витрина. Качих се на четвъртия етаж с ескалатора интуитивно. Там веднага видях голяма табелка с надпис PlayLand, позната ми още от Истанбул. Аха! Значи, и в Сараево нашият мачо е успял да отвори такъв чудесен игрови център за деца. Доближих се до администратора на рецепцията. «Бихте ли могли да се обадите на господин Сулейман и да съобщите, че Мария е тук». Дали заради изненадата или заради моя странен босненски с руски акцент, момчето опули очи, но бързо започна да набира някакъв номер. И след няколко секунди посочи с ръка към горния етаж над ескалатора. Обърнах се. Един етаж по-нагоре стоеше Сулейман, усмихващ се и махащ ми с две ръце. Благодарих на администратора за оказаната услуга и се устремих към моето щастие…

Сулейман тичаше към мен. Ескалаторът не работеше. Без да бързам започна да се качвам към него. Най-накрая се срещнахме. «Ако вървях с такава скорост, като теб, досега отдавна да бях фалирал, Мария! Вече 40 минути те търся тук!» – той ме огледа от главата до петите. Усмихнах се. Той ме придружи до своя офис, сложи ме да седна на едно диванче, а самият той седна на бюрото, на което имаше няколко лаптопа. «От своята жена искам да получавам съобщения, които ще ме радват всеки ден, а не това, което ми изпрати вчера». Спомних си, че вчера се поинтересувах защо двата телефонни номера, които ми дадоха, са регистрирани на негово име. Явно е бил ядосан и ми написа да не идвам, когато вече бях в самолета. Сулейман много добре знаеше кога излита самолета.

«Аз бих искал, моята жена добре да ме храни, да се грижи добре за дома ни, и да ме удовлетворява в леглото като жена». Сулейман говореше а мен.

Имах такова чувство, че аз, кандидатът на науките, съм попаднала на урок по семейни отношения. Аз мълчаливо разглеждах картината на стената пред мен. «Приближи се до мен», – неочаквано повелително изкомандва Сулейман, показвайки ми с ръка да седна на коленете му. От него излизаше толкова сила и власт, че аз не можех да си правя оглушки. Смутено се приближих и седнах в скута му, той започна да ме гали по косата с едната ръка, като с другата нежно ме придържаше за талията. Така галят любимо котенце, ми мина през ума. Рязко станах. Сулейман се разсмя. «Целуни ме», – той не махаше ръката си от талията ми. С другата ръка вдигна брадичката ми, аз бях с една глава по-ниска от него. Гледаше ме в очите без да откъсва погледа си, очаквайки кога ще изпълня заповедта му. «Небесно сини очи», – произнесе той, сякаш пиеше вода от тях и не можеше да се напие. Започнах жадно да го целувам, исках вече да е без дрехи… Толкова горещо като огън беше неговото тяло, че не можех да се удържа да не разкопчая горните копчета на ризата му «По-късно», – произнесе властно той, като сложи своята гореща голяма длан върху моята ръка. Аз отдръпнах ръката си и изскочих навън от офиса му тичайки «Нали ти казах, че ще си я взема», – извика той, смеейки се, за онази целувка, която не получи от мен в Истанбул. Той ме догони толкова набързо, в движение закопчавайки своето яке. «Сега ще обядваме», – и вече успя да ме набута в някакво ресторантче един етаж по-надолу, като ме сложи на кожения диван, нещо извика на сервитьора е след няколко минути ни донесоха пресни кебапи със зеленчуци и горещ хляб. Айранът в Сараево беше също толкова вкусен като и в Истанбул. «Яж», – завивайки кебапа в лаваш, Сулейман ми протегна парче, а аз извъртях глава. Той ме плясна по бедрото. «Трябва да ядеш, много си слаба». Засмях се, като си помислих, че исках да смъкна някой-друг килограм. По време на обяда към нас се присъедини висок млад човек на около тридесет години в тъмно вълнено палто. Той се доближи до масата и покорно зачака. В ръката му имаше плик, както се оказа по-късно, с голяма сума пари. «Седни!» – заповяда му Сулейман. «Това е мой братовчед», – Сулейман ми представи младежа, на когото заповяда да си вземе три банкноти за себе си, а останалите да сложи в банковата сметка. Момчето се подчини, пожела ни приятен апетит и изчезна. Ние се наобядвахме «Хайде да отидем да пием чай». Излязохме от ресторанта и седнахме в някакво друго кафе, където беше пълно със сладки лакомства. «Какво искаш?» – попита Сулейман. «Баклава» – радостно отговорих аз, честно казано малко смутена от нашия обяд. От десерта трябваше целомъдрено да се откажа, но някъде вътре в мен се беше настанила същност, която не можеше да противостои на Сулейман и неговите заповеди.

Седнахме на масичката, мигновено ни донесоха два чая и баклава, пресен захарен сок, който се топеше в устата ми. «Мен тук ме знае всеки», – произнесе Сулейман, като доволно се усмихваше. Той плати и ние излязохме. Той ме представяше на всеки, който срещахме, като ме държеше властно за ръката. Към края на нашата разходка моята ръка стана малко червена – така силно я стискаше, явно се страхуваше, че отново ще избягам или ще блокирам номерата му. «Сега ще се върнем в хотела». Той бързо хвана едно такси. След минута бяхме в хотел «Европа». Сулейман се качи на третия етаж заедно с мен. Стаята беше пълна също и с негови вещи. Когда беше успял? Ах, аз нали се разхождах цял ден из града… Или неговата стая беше близо… Мислите в главата ми се бъркаха. «Ти ли ще се съблечеш или аз да те съблека?» – прегръщайки ме нежно през талията, Сулейман ми прошепна тези думи. Докато се обърна, той вече беше само по бельо и чорапи. Започнах весело да се смея. «Защо се смееш?» – той ме събори както бях с якето и роклята на голямото легло. Това беше луксозна стая. «Пусни ме», – започнах да се отскубвам от него. Якето вече падна. Успях да се отскубна и да се затворя в банята. Когато се преоблякох в халат излязох. Сулейман лежеше на леглото гол с огромно неприкрито естество в състояние на ерекция. Аз се изчервих цялата. Той бързо стана, притисна ме към себе си, започна да ме целува, страстно и напористо придърпвайки ме към себе си. Правехме любов… той се наслаждаваше на всяка моя клетка. Аз никак не можех да се наситя. Но когато ние се сляхме заедно в оргазъм, аз предпочетох да продължа и да започна втори рунд. «По дяволите, ти ме изнасилваш!» – простена Сулейман. Аз седнах върху него и само се усмихвах. Беше ми малко. Наслаждавах се на тялото му. Тогава аз просто не знаех, че моята вещерска същност просто го изяжда… Но това не беше най-лошото. Аз пих от него до дъно, не оставях нищо нито за себе си нито за него, нито за никой друг. Къде отиваше цялата тази колосална енергия, не можех да разбера. Тази тайна щеше да ми бъде открита по-късно.

Сулейман скочи от леглото, мигновено нахлузи дънките си на голо тяло.

«Налага ми се спешно да изпратя факс, а ти се облечи, и ще отидем да хапнем», – заповяда той в движение и изчезна от стаята.

Облякох си роклята, своите красиви английски ботушки на токчета, и тъкмо взех телефона си в ръка, но вратата се отвори, и в коридора се появи Сулейман. «А, ти вече си готова! Да тръгваме!», – ние излязохме от стаята и слязохме в разкошния ресторант Viennese в хотел «Европа» в центъра на Сараево.

Аз бях болна от грип. Струваше ми се, че ми е минало, но в ресторанта отново не се почувствах добре, и сополите отново потекоха от носа ми. Поръчах си билков чай с лимон и мед.

«Трябва да хапнеш гореща супа», – погледна ме съсредоточено Сулейман. Цялата маса от моята страна вече беше застлана с хартиени сополиви салфетки.

Донесоха ни две големи гърненца с пилешка супа.

«Яж», – повелително заповяда Сулейман, – «Трябва да оздравееш».

Започнах да ям супата. По време на вечерята ние разговаряхме за всичко, за задръстването по пътя в Истанбул, за политиката, за ситуацията в Русия, за президентите.

«Ти виждаш ли, че съм нормален,» – изведнъж произнесе Сулейман, искайки да ме убеди в това, че може да ме покани на ресторант и да поддържа «светски беседи» с дама по време на вечеря. И това след турските псувни, които слушах и четох от него. Толкова експресивни думи в своя живот не бях чувала от никой досега. Но за мен беше странно друго: какво именно вътре в Сулейман закачам, че да ми показва своята тъмна страна? Тогава още слабо го познавах и не знаех на какво е способна неговата тъмна същност, която го разрушаваше отвътре. Изобщо тогава малко знаех за него. И ако знаех всичко това, което щеше да се разкрие две години по-късно, при първата ни среща щеше не само да ме шокира, но и нямаше да позволя никога отношенията ни да стигнат толкова надалече.

«Какво искаш за десерт?» – поинтересува се Сулейман. Аз похотливо се усмихнах…

«Разбрах, мен», – той прибързано поиска сметката и заплати. Благодарих му за прекрасната вечеря. Струваше ми се, че ме вижда като рентген. Нищо не можеше да се скрие от неговия проницателен поглед. Той не само четеше по устните, той сканираше всяка моя клетка. Дори повече, той проникваше някъде толкова дълбоко, където моето подсъзнание не беше готово още да се гмурне. Той разкриваше моята женска същност, прониквайки дълбоко в сърцето. Или може би той отдавна вече живееше там…

Ние излязохме от ресторанта, бързо се качихме в асансьора и в стаята отново правихме любов. Сулейман беше неутомим. Аз никак не можех да му се наситя, постоянно ми беше малко. Струваше ми се, че някъде в предишен живот съм загубила с него част от моята душа. И в този живот в търсенето на Него, преминавайки през различни страни, най-накрая като го срещнах, не можех никак да наситя своята жадна същност, на която все и беше малко… Тя искаше да го завладее целия. Но тялото беше против подобен съюз, Много по-важен беше духовният съюз. За такъв обрат на събитията аз не бях още готова. Но това, което беше намислил и приготвил Създателят за мен, беше извън всякакви очаквания…

Сулейман стана от леглото. «Ти би ли искала утре да се присъединиш към моята бизнес-вечеря с партньори в Истанбул?» – попита ме той. Аз му отговорих, че не съм против да се запозная с неговите партньори и му намигнах. Той набра някакъв номер, запази масичка в ресторанта за 8 човека, назова нашите фамилии като така посочи, че няма да бъде сам. Той се приближи към мен и властно ме целуна… «Бих искал да гледам баскетболен мач», – той нарече някакви отбори, които не бях чувала изобщо. «Ела при мен», – той ме издърпа след себе си на леглото и включи телевизора. Сложи моите ръце на раменете си: харесваше му как масажирам шията му.

Най-накрая след баскетболния мач, легнахме да спим. Рано сутринта беше нашият полет обратно за Истанбул. Аз станах рано сутринта като се страхувах да не събудя Сулейман след безсънната нощ, цяла нощ се въртеше. Борех се с желанието ми вътре в мен, но минах директно към душа, приведох се в добър външен вид, събрах си багажа и вече бях готова, когато се събуди Сулейман. «Нищо ли не забрави?» – той ме погледна внимателно, като ме видя, че съм готова. Слязохме долу да закусим.

«Никога в живота си не съм закусвал», – изведнъж сподели Сулейман, слагайки си в чинията сутрешните вкусотии с доволен вид. «Вече всичко при теб ще бъде по друг начин, режимът е много важен в нашия живот. Е, и Бог ти е изпратил ангел в човешки облик», – усмихнах се аз. «Ще видим що за ангел си ти», – отсканира ме със своя съсредоточен поглед Сулейман. Ние закусихме. През цялата сутрин се чувствах сякаш не съм си на мястото. Исках да прекарам почивните дни в Босна, като специално ги освободих, а не да заминавам още на следващия ден обратно в Истанбул. Споделих това с него. Той ми каза, че ще ме вземе със себе си в Измит утре през деня. Вътре в мен нещо се сви.

На летището Сулейман ме поеше с билков чай с мед и лимон: «Трябва бързо да оздравяваш». Вече кацахме. Той ме целуваше през цялото време. В самолета отворих учебника по турски език, за да се подготвя за изпита на ниво А2 в истанбулското училище. Задавах на Сулейман въпроси за значенията на думите, той заинтересовано отговаряше на моите въпроси. Изведнъж със своята ръка така ме прегърна и силно притисна бедрата ми, че тръпки преминаха през тялото ми. «Искам те сега», – прошепнах му в ухото и оставих на страна учебника. «Изчакай до вечерта, ще те взема».

Приземихме се в Истанбул. 16 януари 2016 година. Русия тъкмо обяви санкции на Турция. Преминах изхода заедно с турските граждани с моя документ за турско жителство, Сулейман със своя турски паспорт. «Здравейте, добре дошли в Турция», – усмихна ни се граничарят, за секунда сложи печат в паспорта. «Виждаш ли, как те посреща Турция, Мария?», – Сулейман ми намигна. «Защо ми казваш всичко това?» – ние се срещнахме след паспортния контрол, и аз на шега шляпнах по дупето Сулейман със своя паспорт. «Сега ще си вземеш такси и ще си отидеш в къщи, а аз ще отида в офиса. Вечерта ще те взема в 9, бъди готова», – Сулейман ми протегна дребни за такси, аз се намръщих. В 9 вечерта аз такава красивичка с високи токчета чакам кога ще ме вземат за вечеря с партньорите. 21:15, 21:30… 21:40… нито смс, нито обаждане. Написах му в уатсап: сообщението не е доставено. Реших да набера неговия номер, може нещо да се е случило по пътя: «Абонатът не отговаря или е временно недостъпен, опитайте да се обадите по-късно». Какво…?! 22:00. Реших да набера номера му от втория ми защитен номер. Чу се сигнал свободно, «Ало!» – чу се от другата страна и някакъв шум от много хора наоколо «Здравей, Сулейман! Ние се договарихме да ме вземеш в 9». Мълчанието от другата страна продължи дълго. Явно Сулейман мислеше, какво да ми отговори… но обаждането прекъсна. Повече не му звънях. За мен това беше повече от странно.

След един ден отново заминах за Белгия при родителите ми. Там се потопих в атмосферата на домашната топлина и грижа. Брюкселският шопинг развея моята тъга по Сулейман, и аз се превключих към красотата на Европа, като направих туристическа обиколка на Брюг, разтваряйки се в старинната архитектура и прелестите на града. Но на 1 февруари не издържах и изпратих на Сулейман съобщение от своя белгийски номер: «Здравей. Как си?» «Здравей. Лошо», – долетя веднага отговор с смс някъде отдалече. «Желая ти спокойна нощ!» «И на теб също». Забавих отговора си, но все пак се реших да напиша: «Ще се радвам, ако утре ме посрещнеш в 17:30 от Брюксел на летище Сабиха Гокчен». «Добре, напиши ми веднага, когато кацнеш и аз веднага ще те взема», – отговори Сулейман. «Липсваш ми и много те желая!», – не издържах аз. «Веднага от летището ще отидем у вас», – изпрати ми усмивка Сулейман. Замислих се, с дълбината на душата си усещах, че правя нещо не както трябва.

На следващия ден вечерта кацнах в Истанбул и веднага изпратих смс на Сулейман, че съм кацнала. «Излез от летището, ще те взема на изхода», – беше отговорът. Като натоварих бавно двата куфара с белгийските подаръци на количката, облечена в своето ново червено трикотажно палтенце се насочих към изхода на международните полети. Излязох, всички посрещачи-турци без изключение ме изяждаха с очи. Сулейман не беше сред тях. Помислих си, че ще си взема такси и се насочих към изхода. На изхода от летището към мен подскочи Сулейман и взе моя багаж. Той беше много разтревожен и много напрегнат, и причината за това със сигурност не бях аз. Струваше ми се, че появата ми само усложняваше положението. Попитах го радостно: «Как си?» Сулейман тъжно мълчеше, разстроен или от това, че не успя да ме посрещне навреме, или от нещо лично. Седнахме в колата. И веднага като се отдалечихме от летището разбрах че трябва някак да спасявам положението, затова направо на пътя го помолих: «Спри, ако обичаш, колата». Той се стресна и рязко обърна глава към мен, но без да каже нито дума спря. «Не се ли радваш да ме видиш, Сулейман?» – го попитах. «Радвам се, какво искаш още?» – той сведе поглед с някаква вътреша болка. Не разбирах какво се случва, но бях неумолима. «Тогава ме целуни така както първия път, в Саравево», – помолих го аз. Сулейман ме придърпа и ме целуна. Вътрешно ликувах. Но разбирах, че всичко върви наопаки, и не знаех как да го поправя. Не умеех тогава просто и с лекота да отпускам ситуацията. Исках всичко и веднага. И най-вече исках да завладея тялото му, за което изобщо не бях права. И с това точно губех всяка една секунда. Ние отново потеглихме по пътя. «Необходимо ми е още сега някъде да сменя евро на турски лири», – подпитах внимателно. Сулейман мълчаливо спря някъде по пътя, взе еврата и след три минути се върна с лири, подаде ми пачка банкноти.

В тази злополучна вечер така и не отидохме да пием чай у дома. Аз си взех куфарите и отидох да се уговарям с наемодателя си, който ме чакаше да пристигна. Сулейман по-черен от облак замина, дори без да се сбогува с мен. Аз само гадаех какво и защо се случва между нас не както трябва. Защо ние не можехме да се срещнем? Защо след нашата среща, за която мисля че съм мечтала цял живот, ние не можехме нормално по човешки да общуваме. Цялата истина от битието щеше да си се разкрие две години по-късно, когато с два шамана от Русия ние щяхме да работим над свалянето на огледалната защита и тогава щеше да настъпи жестоката битка и проверката за издържливост и вярност към целта. А засега бях само момиченце, нежно цветенце, което цял месец беше заето с търсето на ново жилище в Истанбул, защото старото със сигурност не ме устройваше. Оформяйки бързо договора за покупко-продажба, за една вечер по щастлива случайност заплащайки необходимата сума и за депозит и за залог, аз се настаних в нова просторна квартира в азиатската част на Истанбул. Не можех да се нарадвам. И веднага изпратих съобщение в чата на Сулейман: «Много ми липсваш». И заедно с това изпратих и своята локация. Струваше ми се, че не бяхме се виждали цяла вечност. Цял месец бях заета да оглеждам за ново жилище. И ето че, когато за една вечер се преместих и се настаних в новата си резиденция с басейн, аз с почувствах едновременно щастлива и самотна без Сулейман. Изведнъж долетя отговор от него: «Да дойда ли?»

«Да», – му отговорих. Успях дори да сваря борщ, за който Сулейман винаги ме беше молил да приготвя, но така досега и не беше опитал. Аз просто пеех, танцувайки до печката. Чу се звъненето на телефона: «Здравей, посрещни ме до болницата на кръстовището след 15 минути, не знам накъде да продължа да карам. Ще те взема от там и ще ми покажеш пътя». «Добре», – бързо се приготвих и излязох да посрещна Сулейман. Този път просто по тениска и дънки, наметнала якето на раменете си заради вятъра. Видях неговия бял Мерцедес отдалече. Той стря. «Здравей!» – седнах в колата. При всяка наша среща нещо се свиваше вътре в мен и някакъв страх от загуба неочаквано се прокрадваше. Не умеех тогава да отпускам свободно нашата любов. Пристигнахме до резиденцията и паркирахме. Качвайки се на петия етаж и влизайки в апартамента, Сулайман както винаги огледа намръщено и помириса всичко, дръпна щората и удовлетворено обходи с поглед гледката от прозореца. Аз влязох след него, затворих врата и започнах да приготвям турско кафе. Като го разлях в чашки, се доближих до дивана, където вече беше се настанил Сулайман и му подадох кафето. «Какво е това?» – подозрително попита Сулейман. «Турско кафе», – усмихнах се аз. «Сулейман, искам да си поговорим», – чувствах, че разговорът няма да е от лесните. «Какво искаш да ми кажеш, Мария? Говори». «Изморих се от това, което се случва между нас, и много ми е болно, когато ти без никакви обяснения изчезваш неочаквано». Сулейман тежко въздъхна. «Бих искала да знам какво означава всичко това?» – попитах аз. «Мога да ти кажа само, че тази жена, която издържи тази година с мен, ще бъде щедро възнаградена». «Ела с мен», – Сулейман отстави кафето на масата, хвана ме за ръката със своята голяма гореща ръка и ме заведе в спалнята. «Кажи ми, че ти липсвах», – помоли ме Сулейман. «Не си ми липсвал», – лукаво се пошегувах аз. «Лъжкиня», – той ме целуваше цялата, събличайки ме бавно. «Кажи, че ти цялата си моя», – той беше неудържим.

«Ти сам го знаеш това» – сниснах дупето му.

«Нищо не знам за теб… Кажи ми, че цялата си моя». – «Цялата съм твоя», – подчиних му се аз. Сулейман страстно влезе в мен. Това приличаше на взрив на заспал вулкан. През този месец той наистина много ми липсваше, липсваха ми неговите горещи ръце, които така обичах, липсваха ми неговите докосвания, липсваше ми неговия топъл поглед. Той винаги говореше с мен, сякаш беше събрал цялата мъдрост на Земята. А аз нищо не разбирах. Щеше да ми бъде дадено да го разбера две години по-късно, но за това време щях да направя толкова, че дори на всички помощници, които щях да срещна, и бившите, щеше да им е тежко да разплетат всички тези преплитания на съдбите и кармическите уроци.

16 април 2016

«Моят х..й откачи по теб», – пристигна някъде отдалече съобщение.

«Ти в къщи ли си? Ще дойда при теб веднага от летището», – пристигна веднага след него второто съобщение.

«На среща с партньори в Пендике съм», – «но когато си мисля за теб, постоянно те желая, сладък мой», – му отговорих аз. Часът беше 21:00, и си помислих, че ако приключа срещата след половин час, то към 22:00 щях да успея да се върна вкъщи и да се приведа в добър вид за Сулейман.

«Прибирай се вкъщи, в 10 часа ще съм при теб», – без варианти, както обикновено.

Това означава, че трябва много бързо да се сбогувам с партньорите и с ракета да долетя до вкъщи в същата секунда. Поне веднъж да ме беше попитал за моите планове, за моя график, за моите приоритети или поне за моите жизнени ценности. Радвах се, че най-накрая се върна, ние не бяхме се виждали цял месец. Но така някак безцеремонно да се разпорежда с моето време и с моя живот не ме устройваше отдавна, и днес щях да сложа дебела точка в този «диалог», Сулейман. Исках да поговоря и да поставя условията на играта. А при несъгласие от негова страна, просто щях да му кажа «тръгвай си завинаги и никога не се връщай» и щях да му посоча вратата. Но в 10 часа вечерта аз като примерно момиченце седях такава красивичка с телефон в ръка във фоайето на истанбулската ми квартира и си мислих откъде да започна разговора. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че разговорът ще има неочакван обрат. Позвъняване на вратата прекъсна моите размисли. Появите на Сулейман винаги са били неочаквани, и всеки път вътре в мен нещо замираше и се свиваше така, че не можех да дишам… По-нататък аз щях да стана по-смела и щях да общувам с него по друг начин. Но днес весело му отворих вратата. Той влезе стремително, както винаги подуши всичко наоколо: «Кафе»… Ароматът на турско кафе, което обожавах, се стелеше по цялата кухня. Сулейман бързо влезе в банята. Дори не успях нищо да кажа, като излезе, отвори хладилника и си наля пълна чаша вода. Той живееше със скоростта на светлината така сякаш бягаше нанякъде много бързо, или от някой, от когото не можеше да избяга. Аз никога не разбирах от кого бяга и какво го кара да бяга натам където така или иначе нямаше никога да стигне, защото е важно да оставаш тук и сега в хармония със самия себе си, в която той явно никога не е бил и за която всеки път се връщаше при мен, в моето сърце, където го пазих много внимателно. Той седна на дивана и включи телевизора, НТВ спорт, неговият любим отбор, футболен мач… И ето, че веселието ми малко спадна. «Ела при мен», – той ме придърпа към себе си на дивана и ме сложи да седна до него. Аз веднага започнах да го целувам, цял месец той много ми липсваше и живеех като върху вулкан, не му се обаждах и не му писах. «Прелетях 8 хиляди километра и дойдох от Иран», – той жадно ме целуваше. Изведнъж рязко стана и с един замах ме съблече. Той винаги ме събличаше гола цялата и веднага, не искаше да чака нито секунда.

Повдигна ме за бедрата на ръцете си и както беше прав ме наниза така, че за малко не умрях от оргазъм веднага. «Ти цялата си моя, кажи ми, че си моя». «Ти знаеш това, Сулейман». «Искам да го чуя от теб». «Да, аз съм твоя», – той никога не ми оставяше никакви варианти, освен само да го обичам. Забравях с него за всичко, какви изяснявания на отношенията, какви условия, какви разговори, той никога не искаше да губи и минута за някакви разговори с мен… той винаги взимаше моята ръка и ми казваше: «Бъди заета с мен». И това означаваше само едно, че той имаше малко време и всяка минута искаше да се потапя целия в мен. С мен той забравяше за всичко и винаги се връщаше при мен от всякъде, където и да беше… Както се връщаха от далечни походи войните в предишни времена. Аз винаги го очаквах. «Направи ми твоя вълшебен масаж», – Сулейман сложи моите ръце на кръста си. Той обичаше да да го докосвам с цялото си тяло. Това не приличаше на обикновен класически масаж, а на жива тантра. Никога нищо подобно не бях изпитвала в живота си, с него аз бях самата себе си, и правих само това, което исках. А исках само едно: да го обичам. Струваше ми се, че бях родена за това, за него, той беше за мен целия ми свят. И сякаш преди него аз не бях живяла. И когато той се появяваше, в моето сърце разцъфтяваше женствено цвете, цветето на моята безусловна Любов.

Изморен той най-накрая заспа по корем, а аз не го притеснявах, разглеждайки неговия широк силен гръб и хоризонтално татуираните крила върху целите му рамена и малък вълк-бозкурт, татуиран на лявото му рамо. Обичах да го галя. Под моите ласки той веднага се отпускаше и заспиваше. Той се събуди около 3 часа през нощта. Погледна часовника и се ужаси.. «Трябва да тръгвам», – Сулейман скочи от леглото. Накъде ли тръгва така късно? Помислих си аз. Никога не го питах за нищо, нищо за него не знаех, освен това, което виждах сама или това, което той между другото разказваше. «Идвам при теб вече 4 месеца, Мария», – както беше гол ме притисна към себе си. «И искам винаги да ме чакаш и да се грижиш за мен» – «затова и искам да ми кажеш «да», – «На кой въпрос трябва да ти отговоря?» – недоумявах аз. «Искаш ли да се преместиш да живееш при мен, купих апартамент недалече от теб, в Думанкая Тренд Резиденс. Съгласна ли си?»

«Не».

«Не разбрах», – той се сепна докато обуваше чорапите си.

«Турция е консервативна страна, моята репутация тук ми е много скъпа, не искам да идваш при мен като на гости».

«Нима искаш да се омъжиш за мен? Така ли е?» – той замръзна въпросително с дънките в ръце.

«Не», – ярко се изчервих аз.

«Не те разбирам. Ти не отговори на въпроси ми», – той не беше свикнал да се предава.

«Два пъти ти отговорих вече, Сулейман», – за мен всичко беше като в мъгла.

«Не те разбрах», – той стоеше като смутено момче, – «Ти не ми отговори». Аз стоях мълчейки, завита в хавлия, и чаках, кога ще се облече и ще си тръгне. Повече не влизаше в моите планове да се срещам с него. Нещо се страхувах сама от себе си.

«Лъжкиня», – изведнъж ме стресна Сулейман. Той мигновено метна панталона си, хвана ме, рязко дръпна хавлията ми, обърна ме и рязко проникна целия в мен. Той ме любеше така ненаситно, че мислих, че ще полудея. Вътре вече всичко ме болеше след месечно прекъсване. Той беше много голям, 186 см. ръст, теглото беше почти сто килограма. Сулейман винаги правеше това, което искаше. Той бързо свърши в мен отзад, извади своето естество и прокара с пръстите на дясната си ръка по цепката ми. «Ти цялата си мокра. Искаш ли още?» – той мушна пръстите си вътре и започна да ме ласкае. Цялата горях и не можех да спра. Исках още и още… застанах на колене и започнах да го смуча. И не можех да му се наситя. След това станах, завъртях го и го сложих да седне на леглото, след това се качих върху него и не можех да се спра отново. «Ти ме изнасилваш», – простена доволен Сулейман. Аз забавих темпото и започнах да сядам върху него така, че да може да се вижда почти целия. Той обичаше да гледа как аз сядам върху него и той влиза в мен. Това го възбуждаше. Най-накрая аз удовлетворих своята похотлива натура.

Сулейман се облече и вече в коридора ме притисна към себе си. «Ти би ли могла да живееш с човек, който е убивал хора?» – неочаквано ме попита той. «Това е негов избор. Аз мога да отговарям само за своите постъпки, – отговорих аз. «Добре. Твоят мъж ще бъде отговорен пред теб. Разбра ли ме? Ти напълно ще трябва да промениш живота си, да смениш фамилията и името си, ако искаш да се омъжиш за мен, Мария», – вече на прага ме предупреди той. Аз се разсмях. «Защо се смееш?» – попита Сулейман. Аз мълчах. «Върви», – целунах го за довиждане. Това беше доста болезнено, исках повече никога да не го виждам. И като затворих вратата, легнах сладко да спя. Винаги съм заспивала след като Сулейман си замине.

Сутринта се събудих с мисълта повече никога да не се срещам със Сулейман и си забраних да мисля за него. Единственото, за което помолих Бог, беше ако ми изпрати неочаквана непланирана среща с него, то тогава това щеше да бъде знак и чисто божие провидение.

През деня дойде да ме вземе един приятел и ние тръгнахме за среща в огромния търговски мол в Пендик. Вътре в себе си чувствах, че назрява нещо неочаквано, и не знаех какво е именно. Ние паркирахме колата, излязохме и докато минавахме покрай стъклените стени на кафе Digermen, към входа в мола, изведнъж видях на една от масите до прозореца седящия Сулейман да пие турски чай. Сърцето ми падна в петите. Помолих моя приятел да се качи горе сам и там да ме изчака малко. Той покорно тръгна към входа, аз като стрела се насочих към кафето. Сама не знаех какво правя, някаква неведома сила ме носеше към Сулейман, който нищо не подозираше, защото седеше с гръб към входа и не виждаше влизащите. Влязох, серцето ми биеше все по-често и беше готово да изскочи навън. Приближих се към масата на Сулейман и безцеремонно сложих чантичката си на столчето пред него. Сулейман вдигна очи и замалко не се задави с чая. «Ти не помисли ли, че може да чакам някого тук, Мария?» – без да ме поздрави, се обърна към мен. «Извинявай», – взех чантичката си от стола и се каних да си тръгна. «Сядай», – повелително изкомандва Сулейман. Виждаше се, че няма да се даде толкова лесно. И аз на него също. Седнах на стола срещу него. «Здравей». «Здравей, как ме намери?»

«Имам среща с партньори в този търговски център на горния етаж, дойдох с един мой приятел, те вече ме очакват горе, но на входа през стъклото те видях, и реших да се отбия да ти се обадя, Сулейман», – хитро му подмигнах аз. Той ми се усмихна из-под своя рижав мустак. Започнах да се смея. «Какво искаш? Донесете още един чай и меню», – подхвърли той към дотичалия сервитьор. Светът винаги се въртеше около него. «Знаеш ли, че когато те виждам, то полудявам и сама не знам какво говоря и какво правя. Извинявай, ако обичаш, че така безцеремонно седнах при теб. Извини ме, Сулейман, аз съм просто една глупачка…», – разсмях се аз. „Добре, приема се“, – весело ми подмигна Сулейман. Той отново стана самият себе си, и аз започнахда се отпускам по малко. „Знаеш ли, аз си счупих крака, когато вчера играх футбол. Докторът иска да ми сложи гипс“, – Сулейман без да откъсва поглед ме гледаше. Аз се засмях. « Защо се смееш?» «Защото ти никога няма да се съгласиш да ходиш в гипс, ти няма да издържиш нито ден в къщи», – отговорих аз. «Да, ти знаеш», – Сулейман тежко въздъхна. Виждаше се, че го измъчва силна болка в крака. Телефонът зазвъня. «Здравей, Али. Благодаря, добре. Вчера си счупих крака. Докторът иска да ми сложи гипс». Разбирах, че кракът силно го безпокоеше и костите могат да зарастнат неправилно, ако Сулейман не последва съвета на доктора, но нямаше смисъл да споря с него, когато той вече беше решил, затова просто мълчах. «Какво ще поръчаш?» – ме попита той отново. «Нещо сладко, имам нужда да премахна стреса», – усмихнах се аз и започнах да си тананикам заедно с песента от радиото в кафето. Сулейман широко се усмихна, винаги го забавляваше това, че с него се държах непринудено. «Донесете Магнолия, ще ти хареса, това е най-добрият десерт тук». Сервитьорът мигновено сложи пред мен купичка с млечно-кремов десерт. Дълбоко потопих в него цялата лъжица и загребах от дъното половината. Сулейман просто се разсмя, а аз продължих да пея. По душата ми сякаш драскаха котешки нокти. Чувствах, че тук приключва някаква история, «Да запазя ли за твоите партньори съседната маса тук, Мария?» – Сулейман с поглед показа на сервитьора да запази масата, а той веднага сложи табелка «Запазено». «Всъщност срещата ни е горе, всички вече ме чакат там, така че аз ще се кача при тях», – разбирах, че Сулейман се опитва да ме контролира и иска да разбере с кого дойдох тук. «Знаеш ли защо досега още не съм се оженил?» – изведнъж ме попита Сулейман. Аз замръзнах с лъжица от десерта в устата. «Веднъж ти ми написа, че би си тръгнала дори и от твоя мъж, защото съм добър любовник. И ето затова, аз не искам да си тръгнеш от мен заради някой друг». Аз съвсем смътно тогава разбрах смисъла на неговите думи. Толкова неочевидна беше за мен логиката на Сулейман. Но той никога не хвърляше излишни думи на вятъра и винаги е бил точен много мъдър.

Неочаквано за мен в ресторантчето влезе леко пълничка мюсюлманка на средна възраст, цялата в черно, покрита с хиджаб. Със появата и целият свят се завъртя около нея, макар че тя беше скромна и незабележима. Сулейман подскочи от масата и взе веднага всички пакети с покупките от тази жена, подаде ги бързо на сервитьора. Не виждах лицето на жената, защото тя седна сама с гръб към мен на съседната маса. А Сулейман се върна при мен. «Кога мислиш да отидеш на срещата?» – заинтересува се Сулейман. Не бях подготвена така безцеремонно да ме отпращат. Освен това, от момента на появяването на тази мюсулманка в кафето целият свят се преобърна за мен, аз потънах в някаква мъгла и не разбирах какво се случва наоколо. Разбрах само, че започнаха да се събират някакви роднини на Сюлейман, а да ме запознава с тях засега не му влизаше в плановете. Две години по-късно ще узная, че това всъщост не бяха неговите роднини, а роднините на негвата жена, за чеито съществуване никога нямаше да науча, ако не бях завела пет дела срещу Сулейман. Но това ще се случи две години по-късно. А сега просто станах от масата. «Много благодаря за десерта, Сулейман. Радвам се, че те видях», – благодарих на Сулейман, и едва не се разревах, че не мога дори да го целуна или да го прегърна за сбогом. Той ми кимна. Аз се качих с ескалатора нагоре, където ме чакаха приятелите. «Какво става с теб, Мария?» – заинтересува се Омер. «Не мога и не искам с никой да се срещам сега, Омер, нека да отидем просто на кино», – краката ми бяха като от памук, исках да седна някъде на спокойно място, където няма никой, за да разбера какво се случва в края на краищата с мен. Купихме си билети за най-близката прожекция, която започваше след две минути и седнахме по средата на последния ред на меко диванче. Омер, разбира се, разбираше, че никакъв филм нямам намерение да гледам. «Какво става с теб?» – Омер ми зададе отново същия въпрос. Аз просто плаках, сълзите на едри капки се стичаха от моите очи, аз не виждах нищо около себе си. Сакаш някаква пелена ме е обвила, и сълзите дойдоха просто като пречистване от всичко това, което се беше случило с мен по-рано. «Омер, искам да приема ислям», – прошепнах аз. Омер опули очи. «Разбираш ли, че това е сериозно решение, Мария?» «Да, аз искам да приема ислям днес. Има ли наблизо джамия?» «Добре, ще те закарам в една специална джамия в Тузла. Имаш ли кърпа? Трябва да си покриеш главата», – настоятелно ми препоръча Омер. «Да, разбира се», – свалих от шията шалчето си и го сложих на главата. «Не така, влез в дамската стая и я завържи така, както я носят моята сестра, нали помниш?». «Да, добре». Ние излязохме от киносалона почти по средата на филма. По пътя се отбихме да завържа кърпата на главата си и да облека жилетка с дълъг ръкав върху тениската, като я закопчах с всичките копчета до горе. Ние слязохме надолу, аз чувствах, че Сулейман гледа след мен през прозореца, защото с крайчеца на окото видях, че той седи на същата масичка, където го оставих. Знаех, че го изпълва любопитство от видяното: първо от моя спътник, второ, че съм излязла от търговския център покрита. Вървях без да се обръщам. Седнахме в колата с Омер и заминахме към Тузла. Тузла е малък спокоен район в покрайнините на Истанбул. Ние пристигнахме до старинната джамия Evliya Celebi Cami. Вътре нямаше никой. Омер ме заведе в отделението за жени и ме научи как правилно да се моля. Докато се молих, той записа за мен в тетрадката пет основни абзаца от Корана и основните молитви за всекидневно помазване. Ние излязохме. «Да тръгваме, ще те запозная с моето семейство. Трябва моите сестри да те научат как правилно да завързваш и носиш хиджаб», – той отвори вратата на колата и ме сложи на предната седалка. В мен се настани едно такова умиротворение и спокойствие след посещението на джамията. Разбрах, че започва нов важен етап в моя живот. Но аз дори не осъзнавах колко в началото съм на пътя, за който ми говореше наскоро Сулейман.

Изложба «Едно сърце за две страни»

Фотографиите започнаха да се събират от само себе си. В колекцията вече бяха 35. По това време, когато пристигнах в нашето руско училище в Истанбул и помолих директора да направи изложба от картини и фотографии «Едно сърце за две страни» на базата на руското училище почти година след падането на самолета, през октомври 2016 година, 9 картин от нашата колекция на Фонда все пак пристигнаха в Истанбул заедно с очарователната Алефтина, руска художничка от Санкт-Петербург, която ръководеше факултета за национална художествена култура в Държавната полярна академия, переименувана сега като Руски Държавен хидрометеорологичен университет. Това название трудно и аз дори изговарях…

След пристигането в летището Алефтина ми предаде в ръцете всички папки на Фонда и даде на нашия шофьор количката с картините. «Виждаш ли как исках да дойда при теб?! Знам, че много ме чакаше!» – този звучен глас можеше да бъде чут навсякъде и нямаше как да не бъде познат – силен, пропит с жизнена сила глас на жена-взрив, бомба, такава жена, която кара целия факултет да работи от сутрин до вечер.

…………………………………………………………………………………….

Настъпи юли 2017 година. Пътувах една сутрин по задачи в Културния център на Анталия, после в градската библиотека, където планирахме да открием отделение за книги на руски език със съдействието на нашия Фонд. Неочаквано зазвъня телефона. «Сулейман». Учудих се, но вдигнах слушалката. «Какво искаш, Мария?» – той ми говореше така, сакаш се бяхме разделили вчера. Не бяхме се виждали със Сулейман девет месеца. «Искам теб, ти знаеш. Силно ми липсваш», – честно си признах аз. «Добре. Вероятно утре рано сутрин или днес вечерта ще излетя за Баку. Ако не замина, ще ти се обадя днес и ще се срещнем днес вечерта». «Добре, договорихме се», – затворих телефона и подскочих от радост. Толкова радостна не помня да съм била скоро освен като отидох при Сулейман в Сараево и неговия чичо ме возеше покрай търговския център, разказвайки с гордост какво означава за тях в семейството Сулейман, колко е готин и как всички го обичат. Тогава усмивката ми беше до ушите и аз бях на седмото небе от щастие, предусещайки радостта от дългоочакваната среща.

Така беше и сега, след дългата раздяла, гласът на Сулейман ми се струваше толкова роден и близък, че бях готова да обгърна целия свят със своята огромна любов, която струеше от мен и никак не беше готова да се събира цялата в сърцето ми….

Вечерта и на следващия ден Сулейман не ми се обади. Но аз не унивах, знаех колко беше зает, особено през летния сезон. Заминах по работа в Истанбул. В Истанбул, както се очакваше получих смс «Къде си?» «Аз съм в Истанбул». «Когато се върнеш, напиши ми». «Добре, ще се върна след два дни».

След като се върнах от Истанбул в Анталия още от летището изпратих локацията си през вайбър на Сулейман. «Ти в Анталия ли си?» «Да, току що кацнах». «Ела при мен тази вечер в 21:00». «Къде?» «В Зигара». «А как ще вляза там?» «Ще кажа на охраната да те пуснат». «Добре», – отговорих аз, но нещо ми подсказа, че постъпвам неправилно и изобщо не трябва да ходя там. Но още вечерта красива такава с пола до пода стоях до входа в неговия хотел, като хипнотизирана. На охраната казах своето име, охранителката нещо бързо попита някого по телефона: «Г-н Сулейман Ви очаква», – отговори ми тя приветливо. Доближих се до рецепцията, подадох своята ID карта на мениджъра, и докато тя правеше копие, влезе Сулейман, с тен и по шорти и тениска. Той директно се насочи към мен.. Както винаги той не искаше да губи нито минута. «Здравей, какво чакаш?». «Здравей. Там правят копие на моите документи. При вас е строго», – усмихнах се аз. Той бързо влезе зад рецепцията да вземе моята карта, но мениджърът вече ми я върна. И Сулейман бързо хукна след мен. «Ела с мен». «Къде?» «При мен в стаята», – каза Сулейман. Аз се учудих. Такъв обрат на събитията не очаквах. Отдавна е бяхме се виждали. И видимо, той беше решил да ми покаже накуп цялата прелест на своето битие, без да скрива нищо от мен. Неговите вещи бяха разхвърляни по цялата стая: тениски, шорти, чорапи… Огледах с поглед наоколо – нямаше място, където да мога да седна. Сулейман седна на леглото, като ме покани да седна до него. Но аз целомъдрено останах права близо до изхода. «Кажи ми, Мария, как може жената, която ме обича, как изобщо може жена-мюсулманка да изпраща в чата голи снимки на един мъж на друг мъж?!? Няма значение, че той е негов брат! Отговаряй!» Учудих се, защото това се случи преди почти година, на миналия празник Курбан Байрам, когато по-малкия брат на Сулейман, пристигайки при него на гости от Германия да си отпочине в Анталия, ми изпрати съобщение в месенджъра на фейсбук. Искаше да се запознае с мен като ме покани да дойда при него в хотела за почивните дни от Истанбул в Анталия като ме уверяваше, че на него всичко му е позволено, защото по-големият му брат е Генерален директор. Тогава Хасан не знаеше, коя съм. Той изобщо нищо не знаеше. Той просто искаше да задоволи своето мъжко самолюбие като ми изпрати в чата своя немски телефонен номер, и очакваше моя номер. После ме добави във вайбър, а след това ми изпрати своите снимки със слънчев загар от Зигара и красотата на своето мъжко естество, като ме покани да се присъединя към него. Аз бях в шок. И разбира се веднага изпратих тези снимки на неговия по-голям брат, Сулейман, с подпис: «Не знам при кого сега да дойда. И двамата братя ме канят да дойда в Зигара». Сулейман тогава бързо изскочил от кафето, откъдето си пишеше с мен онлайн, и направил една бърза разборка с по-малкия си брат, който уж се канел вече да идва да ме посреща на летището в Анталия. Тогава те доста сериозно се скарали заради мен, може би и щяха да се сбият… Не знаех как е завършила тази история между тях. Но явно с примирие, след като мина толкова време. Но сега, стоейки пред Сулейман при него «на гости», се учудих, че той си спомни онази история с едногодишна давност …. Аз потънах в размисъл «Отговори ми!» – гласът му сякаш беше някъде надалече. «Сега именно за това ли искаш да поговориш с мен, Сулейман?» – попитах го аз. «Не знам, твоят брат сам ме намери във фейсбук и първи ми написа. Останалото го знаеш вече». «Не ме лъжи!» – Сулейман негодуваше, той не мислеше, че нещата ще станат толкова сериозни. Но тогава той още не знаеше, а и аз също, къде ще ни доведе това в бъдеще. «Нося ти каталог на нашата изложба „Едно сърце за две страни“. Отивам да изпия едно турски кафе. Надявам се то е все така вкусно както и преди, а ти в това време разгледай нашия каталог. А след това ще се срещнем, ако искаш,». Сулейман се учуди на такъв развой на събитията. И докато още нищо не беше успял да предприеме му оставих каталога от нашата чудесна изложба на масата, и излязох. Насочих се към любимия бар до морето, където правеха най-вкусното турско кафе. Топла августовска вечер, приятна музика от бара, поръчах си турско кафе. Сервитьорът с бяла колосана риза бързо ми донесе кафе с лукум и прохладна вода. Аз се наслаждавах. Мислех си, че всичко трябваше да стане по съвсем друг начин. Аз изобщо не си представях така нашата със Сулейман среща след дългата раздяла. «Къде си? Чакам те, побързай», – долетя изведнъж съобщение от Сулейман във Вайбъра. «Пия кафе, то все още е така вкусно при вас», – отговорих аз. «Добре, това ти е подарък за рождения ден. Допивай си кафето и идвай по-бързо». «Моят рожден ден е след седмица, Сулейман. Разгледа ли каталога?» – отговорих аз. «Не. Ела да ми го прочетеш на глас». Допих си кафето и се качих. Не ми се искаше да се връщам при него, но се отбих вежливо да се сбогувам. Сулейман предвидливо ме обиколи от към гърба и заключи вратата. На мен това изобщо не ми хареса, защото не влизаше в моите планове да оставам повече тук. Но той вече беше се доближил плътно до мен и ме помириса отзад от главата до петите, убеждавайки се, че ароматът е все още мой и аз съм същата, обичаща него, дошла при него тази вечер. Той ме прегърна в гръб през талията, и започна да целува шията ми, сваляйки блузката ми. Аз се съпротивлявах. «Какво правиш? Пусни ме». «Недей да ме лъжеш повече никога. Защо дойде при мен? Какво искаш от мен» – той изведнъж бързо вдигна полата ми и прекара пръсти през слабините ми. «Виж, ти цялата си мокра като водопад», – той се подсмихна. За един миг се оказах на леглото, където вече бях гола. Сулейман рязко разтвори краката ми и влезе в мен. «Кажи ми, че ти липсвах», – неговият тон не предполагаше съпротивление. «Да». «Кажи ми, че ти липсвах», – настояваше той. «Да, ти ми липсваше. Много», – не можех да го лъжа. Доволен той започна да ме целува още по-неистово, и това продължаваше в близките няколко часа. Вече беше съвсем късно. Сулейман, както и преди, сложи моите ръце на кръста си. «Направи ми твоя вълшебен масаж». Аз му се подчиних. Той блаженстваше. Той винаги обичаше как се докосвах до него. Моите топли длани докосваха неговите татуировки на гърба му, обичах да галя крилете му, които бяха се разтворили върфу целите му широки рамена.. «Вече е късно, трябва да тръгвам», – изведнъж се сетих аз. Сулейман се учуди. «Ще ти дам един шофьор, ще му кажеш адреса си. Къде живееш сега в Анталия? Той ще те закара направо вкъщи». «Добре». «Трябва да тръгвам, защото имам работа». «Така късно?» – учудих се аз. «Да». Бързо се облякох, докато той се обаждаше на своя шофьор. Сулейман ме целуна, плясна ме по дупето както винаги, и аз заминах. Вкъщи веднага заспах. След седмица той отнова ме извика при себе си, всичко се повтори. Съвсем скоро се преместих по-близо до Сулейман, в малка лятна къщичка с портокалова градина в Белдиби до морето. Мислих си тогава, че ше направя ремонт и спокойно ще презимувам там. Сулейман беше против това. Когато дойде на гости през първия ден на Курбан Байрам, то от прага още започна да протестира «Ти някога била ли си тук през зимата? Ты представяш ли си какво се случва тук, Мария?» «Не. Но мисля, че тук е много спокойно и хубаво, нито туристи, нито някой, който би могъл да ме безпокои». «Не знам, желая ти успех». И той замина както винаги по работа.

Ние се срещахме още няколко пъти в същия формат, секс без обвързване. Знаех, че трябва да сложа край на всичко това, подобен формат на отношенията не ме устройваха отдавна. За пореден път предполагах, че както обикновено идвам при Сулейман за последен път да изясним отношенията. Но обясненията не се получаваха. Тази вечер Сулейман се почувства зле, след нашия активен секс той започна за повръща силно, заседна в тоалетната за 20 минути. Като излезе от там той ми каза: «Много лошо се чувствам, всичкото е заради камъните в бъбреците». Учудих се, дори и не можех да си помисля, четой изобщо може да има някакви проблеми със здравето. И заподозрях някаква намеса отвън, прекалено подозрително се развиваха нашите отношения, през цялото време с някакви невероятни препятствия. «Отдавна ли имаш този проблем?» – поинтересувах се аз. «От три-четири месеца», – отговори той, свил очи. «В Турция има силна медицина. Трябва да си направш операция с лазер в Истанбул. Ще ти раздробят камъните и още същия ден ще те пуснат вкъщи. След това песъчинките лесно ще излязат заедно с урината». «Знам», – Сулейман се намръщи. Онази вечер си тръгнах от него много късно с такси.

На следващия ден исках да му се обадя и да се поинтересувам, как е неговото самочувствие, но телефонът на Сулейман мълчеше. Разбрах, че е заминал за Истанбул. И няколко седмици го нямаше. Настъпи октомври. Сезонът свърши, туристите си заминаха, хотелът затвори за зимния период до следващата година. Два дена преди неговия рожден ден, той ме помоли да отида при него, но аз бях заета и не успях да се видя със Сулейман. Той се ядоса както винаги, когато не се подчинявам. Не го и поздравих за рождения му ден. Сулейман винаги ми казваше: «Аз не празнувам никави празници, нито рожденни дни, и ти го знаеш това, Мария. Само главните мюсулмански празници, Рамазан и Курбан Байрам».

Той замина за студената Русия. След няколко седмици се върна и веднага поиска да се види с мен. И аз отидох, както винаги, наивно предполагайки, че всичко това е за последен път и повече няма да се появя при него като нощна гостенка. Този път добре се подготвих, написах на Сулейман дълго писмо, в което изложих всичко за което исках отдавна да поговоря с него. А също така написах, че това е моето последно идване и че го моля повече да не ме безпокои. Никога не можехме да поговорим с него за най-съкровеното, за същността на моето битие. Затова писмото беше единственитя вариант на моето с него смислено общуване, както ми се стори тогава. Аз грешах в много неща. Тогава просто не можех да виждам и чувствам така, както него. По-късно щяха да ми се открият до голяма степен мои природни способности, да се засили ясновидението и яснознанието.

И още щеше да ми се разкрие това, което усеща човек, който дълго време е бил зависим от силни наркотици, и затова не може да се държи адекватно по отношение на околните, и затова може да избухне срещу тях във всеки един момент.

Понякога ние спираме там, където трябва да продължим напред своя път. Там, където свършват силите, с молитва се отваря второ дишане, с вяра се изцелява умората и номощността, със силата на духа се закалява издържливостта, там, където е повратният нулев километър, трябва да се направи дълбоко вдишване, да се задържи дишането и да продължим да се движим, следвайки пътя на своето сърце.

Кой ти дава сили по пътя? Кой изпълва с чист въздух твоите клетки? Кой с песента на живота отваря пред теб всички порти и възможности?

Бог.

Силата Му е безгранична, Той винаги прощава и приема всеки, който дойде при Него с ай-дълбоко покаяние…

Аз бях силна в своите молитви.

В една от вечерите на 2016 година пътувах по планинския път към Сулейман. Таксиметровият шофьор ме попита «откъде съм» и се поинтересува, какво ме е довело тук. Аз му отговорих, кой беше това. Шофьорът се подсмихна… Запали цигара и по пътя започна своя разказ. Веждите ми се надигнаха от учудване: той познаваше Сулейман и цялото му семейство. Сякаш Бог ме качи в тази кола, или изпрати именно него тази вечер…

«Познаваш ли Айше ханъм?» – попита шофьорът.

«Не, не я познавам».

«Това е жена му, с нейното семейство той се беше скарал шумно и бурно и си тръгна, но тази година, но тази година отново се сдобри с тях и отново се върна в хотела». Аз мълчах.

«Тежка е нейната съдба, плати такива пари за най-страшния мюсулманките грях…».

Аз се учудих, ням въпрос застина на лицето ми.

«Да», – не спираше шофьорът, – «познавам, нейна стара приятелка, сериозна такава магиня, която направи на Сулейман черна магия преди няколко години, само за да може през май да се разведе със своята жена – българката Галина, с която е живял 10 години, и да се ожени за Айше ханъм през октомври 2014, и да се роди дъщеря им».

Продължавах да мълча. Тази история изобщо не ми се побираше в главата. Откъде можеше таксиметровият шофьор да знае цялата тази история? За мен поне тома беше странно.

«Да, а ти не знаеше ли? И отиваш при него? Виж колко е нещастен. Мъжът живее толкова месеци сам в хотела в една стая. Попитай защо?»

Аз вече нищо не исках да питам и не исках повече нищо да слушам, но шофьорът не спираше, сякаш беше се отрищил.

«Сама помисли, дали един мъж, мюсулманин, ще води такъв срамен живот, за който знае целия персонал на хотела? И изобщо за какво му е на един мъжа да бачка яко за някакъв собственик, ако е трябва да връща на жена си голяма сума пари за неговите провинения и кредити?

«И какво срамно е направил??» – не издържах аз накрая, изчервявайки се цялата.

«Извинявай, няма повече. Виждам как нервничиш… Той не ти е казал цялата истина, нали? Но ти и сама си умна, всичко ще разбереш, най-важното е да гледаш внимателно. Пристигнахме». Сякаш Ангел ме прикри с крилото си, и аз почувствах топлина, разливаща се по моето тяло. Благодарих на таксиста за пътуването и интересния разказ, и излязах от колата.

Качих се по стълбите, и почуках на вратата. Сулейман отвори вратата.

Аз мълчах. Той ме погледна внимателно, сякаш почувства, че нещо се е променило между нас, след като не влизам и не го поздравявам, и леко ме подбутна навътре приближи се към мен отдад, както обикновено, помириса от темето до раменете дали не се е променила моята миризма…

Нещо превъртя вътре в мен:

«Ти женен ли си?»

«Не».

«И нямаш деца?»

«Нямам».

Не повярвах на ушите си.

«Защо ме лъжеш, Сулейман?» – цялата се покрих с червенина, никога по-рано нямаше да си позволя така рязко да се изразя в негов адрес.

«Ти не знаеш за мен и два процента, Мария», – той се доближи до прозореца и нервно запали цигара. Поисках веднага да замина. Беше ми неприятна тази игра. Игра с моя живот, сякаш съм котенце, любимо котенце, което галят, когато искат или в минути на тъга и мъка, когато трябва да се утеши. Аз винаги съм била открита и чиста пред него от най-първата ни среща. Рижавата коса падна на раменете ми, Сулейман неочаквано свали кърпата от главата ми.

«Искам да си тръгна, пусни ме», – исках да съм сама и да помисля за всичко. Но Сулейман никога не даваше почивки, играта винаги се играеше по неговите правила. «Не», – той ме взе на ръце и ме сложи на леглото така както бях с ботуши и яке. Аз се преобърнах и изкочих от другата страна на леглото, по-близо до изхода. Той беше неумолим, с еди скок се оказа до мен и не ми даде шанс за отстъпление.

«Ти ме лъжеш! Ти не искаш и не можеш да си тръгнеш от мен никога!» – изръмжа ми той в ухото.

По-късно след раждането на нашето дете щях да разбера, защо той беше така убеден в това, че никога няма да мога да си тръгна от него… Но в този момент, моето Его затъмяваше моя зов на Душата, и аз, като уплашен заек, исках по-бързо да избягам, да избягам по-далече от него, от този Мъж, към който вървях дълго през целия си живот преди нашата среща.

Неговите устни и рамена ухаеха на морска сол. А очите бяха с примес на страст и нежност, и добрина, и безумие едновременно…

Насилие

Сложих писмото на масата, там беше всичко, което исках да му кажа. Обърнах се и се насочих към вратата, като си мислех по-бързо да си тръгна, на улицата вече ме чакаше шофьорът в колата. Предварително се подготвих за това пътуване и предварително бях измислила план за отстъпление. Но Сулейман реши да ме надиграе. Той ме догони с два скока, хвана ме за ръцете, хвърли ме на леглото отново. Скочих от леглото като се опитвах да избягам към вратата. Той ме повали отново със сила. «Недей да лъжеш, че искаш да заминеш от мен!» – изръмжа ми в ухото Сулейман. Чоропогащникът и гащите с едно дърпане на ръката му излетяха настрани, с другата ръка държеше моите ръце «Пусни ме, Сулейман! Искам да замина!» – изплаках аз. Той рязко пъхна пръстите си вмен: «Виж, ти цялата си мокра като водопад! Кого се опитваш да излъжеш?» Сулейман проникна в мен за една секунда, завладя ме цялата. Той ме насилваше така, сякаш никога никъде нямаше да ме пусне, жадно целуваше моите устни, аз се опитвах да извъртя глава, той обръщаше главата ми насила и с властна ръка отново и отново се впиваше в мен със зъби, жадно изяждайки ме цялата, карайки ме да го прегръщам, връщайки ръцете ми на неговата талия и шия. Отблъсквах го за първи път в живота си, за първи път в живота си аз не поисках Мъжа, когото така силно обичах. Още тогава предчувствах края и това, че искам да си тръгна, а той не ме пускаше…