Читать книгу През призма (Durch Prisma) - Viktor Bochev - Страница 7

СЪБУЖДАНЕ

Беше по времето, когато светът изглеждаше лишен от цветовете си и мръсно-сивата реалност заплашваше да залее всичко наоколо, дори и самия него. Точно тогава, малко преди и последната част от мислите му и съществото му да загубят онази искрица, придаваща цвят на нещата, той се събуди.

Колкото и неприятен да беше сънят, събуждането се оказа още по-мъчително. То не стана изведнъж, а приличаше дълго време по-скоро на полусънното трескаво състояние на тежко болен с висока температура. Реалността се размаза напълно, все едно някой беше изстискал върху лист хартия темперните си боички, а после, без да иска, беше седнал върху това произведение на изкуството, преди да е застинало в своя монументален вид.

В това размазано петно се появяваха форми, които имаха свойството бързо да се променят или даже да изчезват. От бързата смяна му се виеше свят. Повърна. Петното от размазаните боички бавно застина. Той се вгледа в него и тогава разбра, че всъщност не в петното са се променяли несъществуващи фигури, а той самият трескаво е търсил позната структура в хаоса, за да запази себе си или поне това, което преди мислеше, че е.

Сега вече нямаше какво да се пази. От всичките обвивки на предишното АЗ не беше останало нищо. И въпреки това той откри същността си. Тя бе толкова изначална, че никой и нищо не можеше да му я отнеме. Той беше този, който подреждаше хаоса и по този начин създаваше себе си!

Съсредоточи се отново върху петното и то се раздвижи, само че е трудно да опиша какво се появи, защото новите правила още нямаха собствени имена...

Публикувано за първи път в списание LiterNet, 22.09.2011, № 9 (142)

МЕТАМОРФОЗА

Винаги съм вярвал, че ние, хората, сме част от едно цяло, че колкото и да се различаваме на външен вид, по вяра и по разбирания, сме като пръстите на една ръка. Ето защо човек трябва да проявява разбиране към всеки, в края на краищата нали сме едно и също.

Да, обаче така беше до днес. Докато не срещнах това подобие на човек, гледащо ме с пронизващите си очи, сякаш вече ме е набелязало като поредната си жертва. Още виждам в очите му часовника, отброяващ минутите и секундите, които ми остават, преди да ме погълне. Познавате ли чувството на предстояща метаморфоза? Разбира се, че не. Откъде накъде, да не сте пеперуда. Вие можете обаче да си представите какво чувство изпитва гъсеницата, разбирайки, че земният ѝ път на гъсеница приключва. Единственото, което със сигурност знае, е, че после гъсеница няма да има. Някои казват, че гъсениците се превръщали в пеперуди, да, ама собственият опит още не го е показал. По същия начин други твърдят, че хората се прераждали. А бе, теории много, ама ще ли ти се да експериментираш?

Хей, това си е чист страх от смъртта! - ще кажат някои от вас. Грешка! Това е страх от метаморфозата, защото онова, което се погълне, излиза после под друга форма...

- Какво си се зазяпал в това огледало? – прекъсна мислите жена ми и слава Богу. Още утре ще наредя да изнесат всички огледала от дома ми.

Публикувано за първи път в списание LiterNet, 15.07.2012, № 7 (152)

БЯГ

Никога не бе обичал посредствеността. След всяка стъпка напред старателно затваряше вратите зад себе си и никога не се обръщаше назад. Страхуваше се, че ако го направи ще влезе обратно в онзи филм изпълнен с посредствени, маргинални роли, който вече беше напуснал. Вървеше напред за да стигне до следващата врата, която да може да затвори зад себе си. Презираше всички онези, които оставаха затворени между вратите, поемайки отредените им незначителни ролички. Шеметно си пробиваше път напред извън посредствеността и ето че успя – застана НЕПОСРЕДСТВЕНО пред прага на бездната. Спря се за момент. За първи път в живота си поиска да се обърне назад. Там зад последната врата, която беше затръшнал кипеше животът – онзи посредсвеният, изпълнен с маргиналните си герои. А тук при него нямаше нищо. Почувства се празен, по-празен от бездната разтворила се непосредствено до него. Една сълза се търкулна и потъна в нищото. Той никога не плачеше. Посегна да я хване проклетницата и изчезна след нея.

Казваш, че всичко това, което ти разказвам са глупости, плод на онова въображение, дето аз наричам творческо, а ти - патологично. Само че той наистина мина от тук, но нито ти нито аз можахме да го видим. Не го търси зад вратата, зад нея просто има друга, а зад последната е тя – бездната. И все пак той остави нещо минавайки оттук – частица от себе си. Ето я, погледни - тя е при мен...

22.01.2013 Karlsruhe

ПАЛУБНИ РАЗМИСЛИ

Винаги съм се чудел какво толкова им харесват на северните морета. Водата е оловно-сива, не мирише на водорасли. Слънцето прилича на огромна бяла топка, завита в тънка облачна пелена. Вятърът е хладен и често силен и ти напомня, че якето е най-добрата част от багажа ти. И въпреки всичко отново се връщам тук. Сега вече знам защо, но ми е трудно да опиша хипнотичното въздействие на това хладно, динамично спокойствие, подаряващо букет от противоречиви, непасващи едно към друго чувства.

Седейки на палубата, вперил поглед в сивата студена вода, човек усеща как в него едновремено се обаждат различните му шизофренни същности, водят диалог помежду си, а някои от тях обръщат гръб на други. Виждаш ги всичките, без да има нещо или някой наблизо, което да изисква бързо да ги скриеш в торбата и да оставиш на показ само подходящата за момента.

29.08.2013

CLAVELES DEL VIENTO

Понякога над Улм грее слънце. Дори и хората там понякога се усмихват. Изобщо Улм е едно хубаво местенце - не под слънцето, както обикновено се казва, по-скоро под дъжда.

Но нали знаем, че водата е жизненонеобходима за нас - живите същества. Сега вече става ясно защо до двадесетичетвъртата си година аз хей така си съхнех под балканското слънце и не покарвах ни корен, ни стрък. Особено това с корена хич не се получаваше. Не че не са се грижили за мен, напротив. Дори ме наторяваха редовно. На моменти даже ме затрупваха с лайна, а дано да покълне семенцето. Ама файда – никаква. Накрая им писна и на тях и на мен и взеха, че ме натовариха на един автобус с цяла купчина подобен отпадъчен посевен материал по направление “на майната си”. “На майната си” тогава се оказа Улм.

И ето, че малко по малко се показа стъбълце, после се появиха и листенца. В началото съвсем малки и крехки, пазени от тънки като власинки бодлички. Само коренът не тръгна.

Одавна вече не съм в Улм и къде ли не съм бил. Когато един ден се разхождах по северния атлантически бряг на Испания, някъде между Сантандер и Билбао, видях една старица да продава странни цветя, прилични на оплетени зелени топки, закачени на куки висящи от прозореца и от балкона на къщата й. Те нямаха корени и въпреки това бяха живи, с красиви розово-лилави цветове.

- Desculpe abuela, como se dice este planta? – попитах аз за името на това растение.

- Son claveles del viento, chico. Necesitan humedad y viento, y no tienen raices– отговори тя.

Погледнах омагьосан цветята:

- Клавелес дел виенто – карамфили на вятъра. Товасъм аз – промърморих като насън.

Старицата погледна объркано, а аз намерих себе си.

26.09.2013

ДЪХ НА МОРЕ

От детските си години търся море, което да мирише на море. Нали помните онази миризма на водорасли, миди, рапани и какво ли още не, гниещо по плажовете и скалите. Това е онази натрапчива миризма, на ваканция, която няма как да срещнеш в Пловдив, която събужда фантазиите и копнежа по неоткритите неща в живота.

Морета, океани, страни и народи и никъде познатия мирис от детството.

И ето, че днес я открих отново. Тя дойде внезапно с полъх на вятъра откъм сухия док на това красиво средиземноморско пристанище. Останах като зашеметен – същата онази миризма на море. Погледнах в посоката, от която вятърът ми носеше спомените. Работник в мръсна, окъсана риза стържеше полепналите по извадена от водата яхта водорасли и миди. Наоколо се виждаха купчини боклуци прилични най-вче на компост от пречиствателна станция.

- Татко, хайде да тръгваме – задърпа ме за ръката дъщеря ми. – Тук смърди отвратително! Хайде, моля те......

03.10.2013

БУРЯТА

Бурята премина, дали заради заклинанията на Йоханна или заради нещо друго не съм сигурен. Точно в разгара на най-големите гръмотевици Йоханна попита дали искам да направи магия против бури. Казах й, че никак няма да е зле и реши, че ще пее магическа песен, докато дъждът спре. Слушам аз през тътена монотонния шамански напев и тъкмо да я прекъсна, защото започваше да дразни, думите ѝ стигнаха до съзнанието ми:

- Страх ме е, но съм агресивна – пееше тя, допълвайки текста с безразборни френски думи, защото на лошото време трябвало да се говори на майчиния му език. Прегърнах я и се замислих колко често явно просто ме е страх...

04.10.2013 La Grande Motte

ИСТОРИЯТА НА МОЯ РОД

- Тате, разкажи ми за твоя род. В училище ме питат.

- Ами, моят род е мноооого стар, точно толкова, колкото и българския език. Още с първите думи се е появил. И ако искаш да знаеш дори в немския език се споменава за него. Само три такива гоелми рода има и единият от тях е моят, вторият е твоят, а третият на мама.

- Ама ние с теб не сме ли от един род?

- Не защото ти още си от среден, аз от мъжки, а мама от женски род. И не забравяй никога колко деца, мъже и жени е имало преди нас, а останалото ще ти го разкажа на на ухото. Ела и слушай...

18.10.2013

ГРАДИНСКИЯТ СТОЛ

-Да махнем онзи стол от градината, а? И без това никой не го използва.

-Остави го! Те идват и се настаняват там. Винаги поединично. За това и столът е само един. Сядат като на трон и сякаш заспиват. Чудя се дали не им е скучно, потънали в бавен и дълъг сън. После сякаш изведнъж отварят очи, изправят се и си тръгват.

-Кои те?

-Сезоните. Не ги ли виждаш?

08.12.2013

ТЕАТЪР

Представлението пожъна огромен успех. Зрителите се трогваха до сълзи, срещайки познати персонажи. Брат срещаше сестра си, майка – сина си, баба – внучката. Хора, които цяла година, а някои и по дълго, не се бяха виждали, дори не бяха мислили едни за други, сега седяха рамо до рамо в претъпканата зала. Онези, които идваха сами, усещаха артистите като свое семейство. Познаваха ги вече от толкова години, знаеха всяка тяхна реплика и ги наричаха с малките им имена. По-екстровертираните с нетърпене чакаха антракта за да разменят по някоя дума. Други се радваха, че той се заключва в някакви си двадесет минути, и свършваше преди да са се изчерпали разговорите за времето. Така всички оставаха с чувството, че има още много недоизказани неща и с желанието догодина да се срещнат пак.

Така е то по Коледа и Нова Година. Хубаво нещо е празникът.

Откъснато от най-късия ден в година 2013

Baden-Baden

НЕВЕЖИ РАЗМИСЛИ

Това простотията е много удобно нещо. Понякога даже в нея се крие единствената възможност да изкараш на бял свят това, което бълбука в семплото ти същество. Често хората се отвращават от тези телесни и умствено-душевни флуиди, но на тебе пък ти е олекнало и това е важното. Та приемете, че съм простак с уговорката от моя страна да не ви отвращавам прекалено.

Значи разбрахме се – бирата и виетнамската храна ще си ги оставя на спокойствие (и без това не бяха никак лоши), но за да получат достатъчно място ще се наложи да върна в полупреработен вид някои от впечатленията, които погълнах преди това.

Случвало ли ви се е да пиете нещо и да се чудите дали това е айрян или развалено прясно мляко? Ако си кажете, че е било айрян, всичко е наред, но ако ви хрумне второто, може да стане неприятно. Та и аз ако реша, че преди малко съм погълнал с очи и уши невероятен балетен спектакъл, изпълнен от световноизвестни, талантливи танцьори и уникален оркестър, то в чашата ще да е имало айрян. И всичко би било идеално ако прокисналото мляко не беше изчезнало така безследно... А кажи ми сега как да разбирам балета – като възвишено изкуство или като интересен мултимедиен анахронизъм? И докато не открия къде се е дянало вкисналото прясно мляко от тази сутрин, няма как да ти отговоря на този въпрос.

Baden-Baden 22.12.2013

ТЯ

Обади се и каза, че ще намине тази вечер за малко. Както винаги, когато всички вече са заспали. Никой освен мен не знае, че идва. Харесвам я, а мисля че и тя ме харесва. Иначе не бихме поддържали такава странна връзка толкова години наред. Тя е дискретна, а аз не чак толкова, но пък поне гледам да не предизвиквам ревност с нашите малки среднощни срещи.

Ето я. Отварям тихо входната врата и тя се вмъква на пръсти. В нея винаги има нещо замислено и даже малко тъжно. Когато веднъж я попитах защо толкова рядко се смее, тя ме погледна с красивите си нежни очи и отвърна кратко:

-Защото аз съм Ин, а ти си Ян.

Този път се замислих аз. Странно същество е това Музата...

13.03.2014 Karlsruhe

ЗА СТЕНАТА С ЛЮБОВ

Помните ли стената? Аз я помня. Само не разбрах, на кого и за какво му трябваше да я руши. Хората я изградили, а той ще блъска и ще кърти. А бе, варварска работа. Няма ред тук. А какъв ред имаше преди това. Всичко си беше подредено. Знаеше се, че от едната страна е доброто, а от другата - лошото. И по правило доброто винаги е от твоята страна. Ако прескочиш и то ще прескочи с теб. Казвам ви, ред си имаше и това е. И за маслини си имаше ред, и за банани си имаше ред. Така е, от едната страна ред, а от другата порядък за да не се бъркат страните. А сега е станала една – не знаеш дали има някакъв ред в този порядък... А бе, кой бутна стената, че да му строша ръчичките?

15.04.2014

БАГАЖ

Още като дете започнах да пътувам много и още оттогава свикнах да си приготвям прилежно багажа. Ако майка ми сега прочете това първо изречение, няма да спре да се смее. И понеже съм сигурен, че няма начин да не го прочете, бързам да допълня преди да е останала без дъх, че не става дума за чорапи, гащи, четки за зъби и други подобни. Добре, че е тя (а сега и жена ми и дъщеря ми) иначе и в днешно време току виж съм цъфнал някъде полугол и без предмети от първа необходимост. Мисълта ми тук е по-скоро за есенциалните неща в живота, които човек много често окачествява като неща от втора необходимост. Та ето какво свикнах да вземам със себе си:

Първо - всички красиви спомени, по възможност в многоизмерен вид или като се нарича в когнитивната неврология – в мултимодална форма. Гледам да не оставя нито един, колкото и да е ограничено количеството на позволения багаж.

Второ – приключил с първата задача, преглеждам внимателно отвратителните спомени. От тях си избирам един или два, но качествени. За онези моменти, когато човек има нужда от самосъжаление.

Трето и много важно – мечтите. Вземам ги всичките до една, като не забравям даже и най-глупавата от тях. Оставям ги за накрая за да са най-отгоре в куфара и да са ми винаги под ръка.

Чудно ли е сега, че като имам всичко това в багажа си дори и да съм си забравил панталоните и обувките (мамо, благодаря за червения чорап, който ми изпрати в плик за писмо) няма да изпитвам кой знае каква голяма потребност да се върна там от където вече веднъж съм тръгнал. А хората – с тях сме винаги заедно...

24.04.14

ВЪЖЕТО

Сякаш беше вчера онзи безметежен, слънчев, топъл, син септемврийски ден, в който единственото нещо, което хвърляше камъни в морето на душевното ми спокойствие беше напуканото, почти скъсано простирно въже, опънало се лениво между две ролки, едната на нашия, а другата на съседския балкон. Спокойствието винаги си търси камъчето, било дори и най-малкото, за да се изгуби сред възбудените от него вълнички. Поне моето е такова. Все си търси оправдание за да се скрие някъде.

- Ще те сменям!-казах на въжето.

Жена ми ме погледна странно, но още по-странно би ме погледнала, ако знаеше, че от това ще излезе цял инженерен проект, с който и до ден днешен ще се гордея. Често поглеждам новото, обвито в своята още белстяща пластмасова мантия простирно въже, спомняйки си за онзи септемврийски ден.

И ето че изведнъж, точно днес, вместо аз да погледна към него, то се загледа в мен. Уморено, позагубило блясък, леко напукано, все едно остаряло за миг. Погледна ме някяк тъжно и сякаш леко въздъхна. Внезапно осъзнах колко време всъщност е изминало от нашата първа среща.

- Не ме гледай така! Да, местим се, но няма да те вземем с нас! Твоето място е тук - едва ли не му се скарах, а после малко виновно допих последната глътка от чашата пред мен и започнах да стягам багажа.

19.05.2014 Karlsruhe

РЕЦЕПТА

Любимият ми коктейл: чашата е без значение. Знам, знам, не ми обяснявайте. Ние тук не сме много придирчиви. Та както казах, все едно е в каква чаша. Може и в гаванка... Кой каза „селяндур“? Сноб такъв! И престани да ме прекъсваш! Значи, вземаш една супена лъжица от торбата с впечатленията. Нека да не са от днес. Добре е да са отлежали поне малко. Внимателно изсипваш в чашата, така че и прашинка да не падне навън. После вземаш пестеливо от кутията с чувствата, прибавяш и добре разбъркваш сместа. Внимавай да не прекалиш с тях, защото са дефицитна стока. Свършат ли веднъж, от впечатленията няма файда, та ако щеш и две торби да имаш на склад.

Пие се на екс.

01.11.2014

ЕЖЕДНЕВИЕ

Уникално нещо е това Бюрокрацията. Отнема ти безсмислено 99 процента от свободното време. Псуваш, ругаеш, замерваш подчинените си с химикалки, листи смачкани на топка и с изгризани от теб самия моливи. Семейството ти мрънка, че не намираш време за него. И когато накрая приключиш с всичко, което системата изисква (изстисква) от теб, те облива едно блаженство, едно задоволство от свършената работа. Гледаш попълнените формуляри и се възхищаваш на самия себе си, как си успял да се справиш с всичко това. Ти си образцов гражданин и работодател. Браво!

- Тъпак недъгав! – обажда се едно скрито в теб гласче. – Деградирала гнидо! Прецака ме ти с твоите обещания да промениш света!

- Тихо, тихо, не пречи на художника да рисува! – караш му се ти. – Виж, още малко и ще завършим нашата картина. Само да имам малко повече време. Изчакай да приключа с този доклад...

23.01.15 Strasbourg

КАНАРСКИ ОСТРОВИ

Африка с дъх на Европа, или Европа с дъх на Африка? Кой изобщо раздаде етикетите за местата по Земята. И както в магазините някои са маркови, други са само подобия, а трети представляват себе си, но са напълно неизвестни.

Тук и чайките си говорят някак по различно, като да са хора. Самите хора и те все едно като да са хора. А бе странна работа, аха да си помислиш, че най-после си открил реалността и се сещаш, че такава няма. Питаш се, може ли всичко това около мен да е просто кафява топка пластелин, а то хем може, хем си е точно така.

08.04.2015 Puerto de Mogan

ВЕЧЕР В ЯХТКЛУБА

Тишина, идилия и току някой комар те захапе за да ти напомни, че няма идеални неща. И тогава се сещаш, че си вложил и влагаш години за да можеш да крадеш мигове. От комар до комар изпадаш в нирвана.

22.05.2015

ЕМИГРАНТСКИ БАГАЖ

- Тежи, нали? И на мен така ми тежеше преди 14 години. Не можеш да го мръднеш този куфар. Ще те заболи гърбът. Така е когато си отиваш в България. И когато отново си тръгваш от там е същото. И така ще е докато не вземеш някъде между границите и между годините да изпуснеш онези две букви на възвратното местоимение “си”. Те са най-тежките. Някои си ги носят цяла вечност и пъшкат ли пъшкат. Аз имах късмет. Митничарът на софийското летище ги намери в багажа ми почти в самото начало. Забравил съм бил да ги декларирам. Трябвало или глоба да платя или щял да ги задържи. Погледнах го и ми се стори, че наистина ще са му нужни. Иначе как би пазил отечеството СИ от такива контрабандисти като мен...

05.09.2015

ИГРА

Цветни топки хипнотично се търкалят по червено кадифе като мисли, удрящи се от време на време една в друга или в границите на въображението. Веднъж излезли от триъгълника, твои или чужди, всички те ще поемат своя път. Всеки един подкарва своите, но движи кога волно, кога неволно и чуждите за да доведем заедно играта до край.

Ще кажете, че въображението нямало граници. Може и така да е, защото понякога топките напускат очертанията на масата и всички ахват....възмутено.

03.10.2015

ИНТЕГРАЦИЯ

Говоря езика, намерих си приятели, имам немски документи за самоличност. Скъсах с миналото. Нов човек съм. С една дума интегрирах се, направо станах по-германец и от германците. После ще ми разправят разни, че нямало интеграция. Ех, да имаше сега и една боза, да полеем по този случай, ама няма. Нищо, довечера ще се съберем с приятелчетата в „Българан“ на Карл Маркс Щрасе, а там каква шкембе чорба правят...

- Що се смееш бе тарикат? Аз кога съм дошъл тук ти под масата прав си ходил. Време се иска за тая работа. Много хляб има още да ядеш и я се интегрираш я не.

21.11.2015

ОКТОПОДЧЕТА

На въпрос в час по френски език „Кое е любимото ти ястие?“ , при възможни отговори от текста в учебника „пица, спагети и пържени картофи“, дъщеря ми отговаря:

- Ragoût de petits poulpes.

Учителката я кара да обясни какво точно е това, и Йоханна разяснява вече на немски как се чистят и приготвят малките октоподчета.

-Родителите ти сигурно са французи?

-О, не – отговаря Йоханна и за щастие не открива френската дума за чревеугодници.

16.03.2016 Bühl

КЛЮЧЪТ

Случвало ли ви се е както се разхождате спокойно, неочаквано на пътя да намерите оставен ключ. Не, не изгубен. Изгубен ви изглежда само на вас. Навеждате се, вдигате го от земята и хоп, откючвате с него една от здраво залостените врати на спомените. Поглеждате любопитно зад нея, а там нещо изневиделица ви всмуква навътре. Сменят се картини, сменят се чувства. В стаята висят одавна забравени мисли и мечти. Всичко преминава за миг. Блъскате се в друга врата. Кючът отваря и нея. Сменят се години, даже десетилетия, но ключът е същият. Бързате, нали никога няма достатъчно време. Все едно превъртате филмова лента и хоп, последната врата хлопва зад вас. Oтново сте тук в настоящето. По пътя сте изпуснали ключа, но това вече няма значение. Ще се спънете в нов, все някога и някъде.

Благодаря на Стани за оставения ключ. Той естествено даже и не предполага що за врати отворих с него. А всъщност знам ли?.. Стори ми се, че го мярнах в някои от стаите...

16.03.2016 Bühl