Читать книгу Желания - Berardino Nardella, Берардино Нарделла - Страница 9

Откъсни розата в точния момент,

Знаеш, че времето лети...

И цветето, което днес разцъфва, утре ще увехне. УолтУитман

Carpediem, или по-точно, улови мига. С това ще започнем анализа на пречките и ограниченията на успеха ни, на реализацията ни, на изпълнението на желанията ни.

Carpediemе латински израз на латинския поет Хорацио (оди 1, 11, 8), днес

буквално превеждан като „улови днешния ден“ или „улови мига“, благодарение на известния филм с Робин Уилямс „Убягващия миг“ [1] .

Би било удачно да се допълни с продължението на стиха „ quamminimumcredulapostero", „оставяйки за утре, колкото може по-малко“.

Това е покана да се цени това, което имаме днес и да се наслаждаваме на това, което животът ни предлага, тъй като бъдещето е непредвидимо.

Тази философия е основана на това, че на човекът не му е възможно да предвиди бъдещето, нито да го определя. Човек е свободен да ръководи собствения си живот, както и собственото си време.

Именно в предишната строфа, Хорацио казва: Dumloquimur, fugeritinvidaaetas", „Докато говорим, скъпернически ще изтече времето“.

Човек може да влияе само спрямо настоящето, затова, живеейки в настоящето трябва да търсим начин да уловим ситуациите, възможностите, радостите, които ни се предлагат днес, без никакви

условия, произхождащи от хипотетични

надежди или страхове за бъдещето.

Този факт има фундаментално значение, но фактически е игнориран от повечето хора.

Ако се запитаме кои сме ние или как бихме се определили, описанието което сами бихме си направили, би било свързано без съмнение с миналото ни и бихме се позовали на определени „етикети“ или дефиниции, които сме си самоналожили или околните са ни наложили, или пък сакомбинация от двете.

Между тях ще има със сигурност (поне така се надявам) някои положителни, като например, аз съм интелигентен, любезен, бива ме да уча, да играя футбол и т.н.; въпреки това, други (за по-голямата част от хората) ще бъдат негативни или ограничаващи, например, аз съм грозен, не умея да правя това и т.н.…

Тази тема ще я отложа за главата относно ограничаващите убеждения, където ще се заемем достатъчно с това. В момента искам да акцентирам върху важността на настоящия момент, единствен и вечен, много специален в източните религии.

Времето тълкувано като течение, като протичане на събития е като голяма мистерия за нас, един вид измерение, от което не можем да се разделим по никакъв начин.

В чисто астрофизичен смисъл е неразделимо от движението на небесните тела и образува време-пространството, според известната теория на относителността на Айнщайн, която допълва теорията на Галилео Галилей от 1660 г.

Движението на небесните тела поражда времето, а ние, бидейки част от тази система, ставаме негов обект, нито можем да избягаме от него.

Макар животът ни да е съставен от поредица от житейски моменти, които взети заедно, образуват временна линия, в която сме живели и ще живеем, фактически ние живеем в подобие на едно вечно настояще, в смисъл, че всеки миг от живота ни, в момента, в който бива изживян, става минало и не можем да го изживеем отново, освен в мислите си.

Същото се казва за бъдещето, един вид

логични възможности, които може да се осъществят, но и те съществуват само на мисловно ниво.

Да, вярно е, че сме подчинени на времето и не можем да избягаме от него по никакъв начин, но също така е и вярно, че всъщност, живеем само в настоящето, единственото съществуващо измерение за нас.

Щом веднъж този миг е отминал, както казах по-рано, той става минало и не съществува от физическа гледна точка. Съществува само като „ефект“ от това, което сме извършили или помислили.

Бъдещето пък съществува като измерение само в мисловния ни свят, съществува благодарение на надеждите и тревогите ни.

Следователно това, което представляваме, е всъщност сборът от миналото ни, но макар и ние да сме негов продукт, вече не съществува и може да прекрати да съществува вътре в нас, ако спрем да се олицетворяваме с него и да се определяме, използвайки го като мярка.

Бъдещето се определя от действията ни в момента и макар да е свързано с неизвестност и онова, което някои хора наричат съвпадения, докато други го наричат съдба, остава все пак продукт на това, което ще направя в настоящия момент. Ако в бъдеще реша да напиша книга, добре, но ако никога не седна пред клавиатурата на компютъра или пишещата машина (или хартията и писалката, ако някой предпочита все още да пише ръкописно), това бъдеще никога няма да се реализира.

Вярно е и обратното, ако всичко ни кара да вярваме, че бъдещето ни е безсмислено, заради нещата които обикновено правим. Например, ако ходим всяка сутрин на работа, по всяка вероятност и утре ще отидем, но това не пречи например, да се разболеем, да ни се случи инцидент и да срещнем партньорът на живота ни, можем вместо да завием в посока на работата ни, да тръгнем към летището, можем да забогатеем, защото лотарийният билет се оказал печеливш и т.н.

За жалост, фундаменталното значение на настоящия момент, винаги е в контраст с психиката ни, която има винаги тенденцията да се съсредоточава върху миналото или бъдещето. Това се случва поради вече споменатия факт, а именно, идентификацията на Егото ни със съвкупността от изминали действия;животът е последователност от тези вечни мигове в настоящето, въпреки това, съзнанието ни има тенденцията да го избягва, защото Егото ни - това, което е нашата индивидуалност - основано на резултата от миналото ни, има нужда от времето като континуитет, за да се утвърди и за да съществува.

Това обаче е и нашият затвор, именно защото в миналото се съдържат моменти, които са ни наранили и които още имат действащ ефект върху настоящето ни, както ще видим нататък.

В тази глава разглеждаме настоящия момент и как, в края на реализацията на желанията ни е много важно, да бъдем в правилния момент на правилното място или да извършим правилното действие, водени от инстинкта, следователно - да изживеем настоящия момент, вместо да го избягваме.

Всъщност, колко от нас са правили нещо водени само от инстинкта си, без да мислят, като в последствие се е оказвало, че е било най-доброто, което е можело да се направи?

А колко са тези, които съжаляват за жестове, които според тях, е трябвало да направят, но поради съмнения в правотата си, са отлагали и в последствие изгубили?

Рут-Инге Хайнце (1919 – 2007), немска антроположка, разказва един епизод, случил се по време на Втората световна война в Германия, след катопо време на една самолетна, бомбена атака, не успява да стигне до бомбеното убежище и се озовава в нишата на входа към една сграда, за да се защити от бомбите и изстрелите: „Изведнъж усетих импулс да изскоча на улицата и да изтичам до следващата сграда на около двеста метра. Щеше да е цяло чудо, ако не ме уцелеше някой от парчетата от шрапнел, които падаха около мен. В момента, в който стигнах до следващата сграда, първото нещо което видях, беше как първата сграда, където се бях укрила, бенапълно разрушена от една бомба.“.

Какво щеше да се случи, ако вместо Хайнце да последва импулса си, беше размислила относно опасността, която я застрашава, излизайки на улицата?

Това е случай, който най-общо е дефиниран като „предчувствие“ или ако се изразим като доктор Юлия Мосбридж – аномална предварителна активност.

Откъс от „Пармският манастир“ от Стендал: «Изведнъж много, много високо вдясно от мен, видях орел, птицата на Наполеон, да лети към Швейцария, тоест, към Париж. Тогава си казах мълниеносно: и аз ще прекося Швейцария така бързо като орел [...] В този момент виждах орела още в небето и очите ми като по чудо пресъхнаха; и като доказателство, че тази идея ми бе продиктувана от горе, в същия момент, без да се замислям, взех решението си и вече знаех по какъв начин ще предприема пътя си.»

Какво се случва следователно, когато желаем нещо? Имаме ли нужните способности и сили, за да го приведем в изпълнение? Външният свят участва ли или не за възможното му изпълнение?

Ако искаме да се доверим на научното знание, стигайки до този момент, трябва задължително да споменем известният баща на аналитичната психология, Карл

Густав Юнг и концепцията му за „синхроничност“ или по-точно, „некаузален свързващ принцип“.

Според научна гледна точка, обикновено това, което ви се случва е във взаимовръзка, на всеки ефект отговаря дадена причина, това е принципът на случайностите.

Юнг обаче, открива феномени, при които този закон не работи, затова говори за некаузални връзки.

Следователно синхроничността е поредица от събития, при която вътрешния свят е свързан с външния свят без видими връзки, сякаш всички неща и хора са свързани помежду си от една невидима нишка или мрежа.

Юнг нарича тази мрежа – колективно несъзнавано, където психиката на всеки индивид се слива с тази на всички останали, в едно поле, което няма измерения, нито време, съответно може да се случат необясними феномени, поне от научна гледна точка, тъй като липсват основите на принципа – причина и последица.

Има един известен случай, който той разказва в книгите си, за една крайно рационална пациентка, която не реагирала на лечението му и която един ден му разказала, че е сънувала златен скарабей и междувременно Юнг чува шумолене на прозореца, където в това време влита същият скарабей от съня на пациентката, която пред вида на това напълно необяснимо и нерационално събитие, тъй като става въпрос за едно рядко насекомо, бива така потресена, че най-накрая започва лечението.

Синхроничността е нещо, което разклаща сигурността ни и убежденията ни, разкъсва ограничените ни и предубедени възгледи спрямо света и ни поставя в различно положение по отношение на това, което сме и което можем, свързва ни с най-дълбоките слоеве на несъзнаваното ни и ни разкрива мистерията на живота.

Съвпаденията или случайностите, ако щете, не съществуват. Всичко се случва чрез взаимовръзки и на базата на принципи, които човекът не осъзнава напълно, нито умее да контролира или да предвиди.

Това отваря портите на магията, на изумлението, неограничените възможности и случки, на чудесата.

Това е, което изважда навън нашия дух на лампата оттам, където е бил затворен и ни позволява да се изразим, и да видим желанията си изпълнени.

Да уловим мига, затова, когато се случват събития, които могат да ни доближат до желанията ни, нека не се колебаем, те са появяват заради нас.

Съмненията и несигурността, които се раждат в нас ни карат да изпуснем влака и не се знае, кога пак ще мине, тази аксиома е световно известна.

Никакъв страх и никаква несигурност не бива да ни обземат, когато се случват синхроничности, свързани с желанията ни;

те ни спохождат, защото подсъзнанието ни е работило за нас, за да постигнем това, което желаем и е открило някаква възможност за нас в колективното поле, някакъв път за следване.

Ако обаче не ги последваме, няма смисъл след това да се отчайваме, че не получаваме каквото сме желали, защото самите ние сме затворили вратата, която магически се е била отворила за нас.

[1] Оригиналното име на филма, преведен така и на български е: „Обществото на мъртвите поети“ (бел. прев.)