Читать книгу СПАСЕНИЕ - ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - Страница 2

РОМАНТИЧНА СРЕЩА

Ресторантът не бе луксозен. Отвън изглеждаше леко занемарен, но обстановка вътре бе доста прилична за заведение от този клас. Всичко бе чисто и добре осветено, без излишни кичозни декори и приглушена класическа музика. Първоначалното ѝ леко смущение бе на път да изчезне. Преди минута, когато таксито спря отвън и тя забеляза избелялата фасада, Мануела не бе много сигурна, дали въобще си заслужава посещението.

Но все пак се реши. Може би този път щеше да е последен. Досегашните срещи с избраните мъже не донесоха желания резултат. Всички те проявяваха интерес към нея, но тя не бе сигурна, че правилният е между тях. Не се съгласи на втора среща с нито един.

От една отдалечена маса и махна с ръка поредният кандидат. Мъжът бе добре изглеждащ, може бе в очите на повечето жени дори красив. Но само толкова. Облеклото му бе лежерно. По-семпло отколкото предполагаше посещение в ресторант и евентуално вечеря с представителка на нежния пол. В обноските също не бе на някакво високо ниво. Когато Мануела приближи, той действително стана, но не помръдна дори и сантиметър от мястото си, за да я поздрави, нито пък нагласи подходящо нейния стол, преди тя да се настани. Това стори един от келнерите, който почти претича през две-три маси, за да покаже добро обслужване.

– Нещо за пиене за дамата? – попитай любезно той, веднага след нейното настаняване на масата.

– Чаша минерална вода – отговори Мануела.

Келнерът благодари с усмивка и се оттегли. Мъжът срещу нея все още мълчеше. Пред него стоеше преполовена халба бира, а може би преди това бе пресушил и още една. Навярно се чудеше откъде да започне разговора и как да направи по-добро впечатление, след този фалстарт още в самото начало на срещата.

– Надявам се ресторантът да ти допадне? – реши се най-накрая той. – Нали може да си говорим на ти?

– Може! – отвърна тя, опитвайки се да отгатне причината за това неадекватно поведение.

Разбира се, разговорът на „ти“ бе още една неприятна изненада от негова страна, но тя успя да скрие неодобрението си. Какво друго ѝ оставаше? Личеше си, че мъжът срещу нея очевидно не е много опитен по отношение на подобни срещи или пък просто има пропуски във възпитанието. Ако бе настояла да преминат отново на Вие, това допълнително би го притеснило и объркало. Така все пак му даваше някакъв шанс да се окопити и да стане възможно провеждането на разговор.

Мъжете от предишните срещи, ако не друго, поне първоначално правеха добро впечатление. Поведението им спрямо нея бе като към истинска дама. Не случайно служителката от агенцията ѝ уреждаше запознанства само с кандидати, които според системата отговаряха поне на 75% от нейните изисквания и вероятността да си допаднат бе повече от 50%. А по отношение на този тук, Мануела имаше чувството, че той е някакво изключение. Или бе дал грешни сведения за себе си, или бе успял по някакъв начин да заблуди системата. Засега тя не усещаше никакви допирни точки между тях.

– Ресторантът изглежда добър – каза тя за да не прекъсва започнатия диалог. – Досега не съм го посещавала.

– На мен ми е любим – усмихна се той. – Всъщност, нека се представя офицално, въпреки че са ти изпратили мой профил и вече знаеш името ми. Казвам се Джон Макрой. А ти си Мануела, нали така? – повдигна вежди той.

– Точно така – отвърна тя кимайки с глава.

Явно той не бе скромен, а просто държанието му е някак фриволно. Веротно мъжете отговарящи на нейните изисквания отдавна са обвързани или агенцията за запознанства не разполагаше с други такива, освен предложените ѝ до момента. Иначе нямаше друго разумно обяснение защо ѝ предлагат точно този тип за среща.

– Аз, честно казано, бях леко смутен в началото – призна той. – Не очаквах жена като теб. В смисъл, как така не си вече обвързана? Предполагам не липсват кандидати?

– Приеми, че не съм срещнала точния човек – отговори кратко тя.

– Дори и от агенцията? – попита той някак между другото. – Нали уж ни подбират сходни хора по интереси. Значи и аз нямам много шансове, защото вероятно съм един от многото подобни, които не си одобрила.

„Нямаш никакви шансове – мислеше си Мануела, но не каза нищо на глас. Всички други бяха по-подходящи от теб.“

– Ти, като че ли си по-различен! – каза тя след кратка неловка пауза, давайки си сметка, че така излишно го обнадеждава, тъй като разликата му с останалите бе в негативна посока. – Имал ли си досега среща с други жени от агенцията?

– Да! Два пъти – отвърна той.

– Значи все пак имаш някакъв опит. И при тях ли си бил така смутен в началото?

– Може би. Но предполагам не е проличало. Най-малкото защотото при тях не се налагаше да говоря толкова. През цялото време по-скоро слушах.

– Хм... – усмихна се тя искрено. – И аз бях в това положение на повечето срещи. Значи имаме сходни преживявания. Не прояви ли някоя от тях след това интерес към теб? Жените обикновенно обичат да бъдат изслушвани.

– Нито една от двете! – отвърна той. – Явно не съм бил добър слушател. Или пък са ме сметнали за несериозен кандидат.

Мануела бе готова да се присъедини към това мнение. Имаше нещо в Джон, което не вдъхваше така нужната на всички жени сигурност. Интуицията в случая не ѝ помагаше особено, а по-скоро я възпираше от прибързани заключения. Въпреки първоначалното впечатление как това е неподходящ за нея мъж, тя не искаше да го отхвърля като вариант. Нещо в нея я караше постоянно да бъде в готовност за изненада, а от друга страна и подсказваше, че всъщност няма място за притеснение. Поредицата от смесени чувства в комбинация с бързите негативи, които натрупа в нейните очи този човек за толкова кратко време, усложняваха възможността за обективната ѝ оценка. Другите жени вероятно бяха усетили нещата по същия начин или просто бяха узнали допълнително нещо, което тя предстоеше да разбере.

– Защо несериозен? Не търсиш ли сериозна връзка? – започна да опипва почвата тя.

– Търся разбира се! Нали затова съм тук.

– Човек никога не знае – изучаваше го с поглед Мануела. – От профила разбрах, че си на 38 и досега не си бил женен, което не е нещо ненормално в днешно време. Бих искала да те попитам все пак, колко е продължила най-дългата ти връзка с жена до този момент?

– Пет месеца! – отвърна той почти машинално.

– Пет месеца?! – учуди се тя с възклицание, сякаш не е разбрала добре думите му. – Сериозно ли говориш?

– Някакви поръчки от кухнята? – попита келнерът, който безшумно се бе появил отнякъде точно в този момент. – Или да дойда след малко? – добави почти веднага той, виждайки или по-скоро усещайки, че се намира по неправилното време на неправилното място.

– Не, няма нужда. Ще поръчаме сега! – изстреля Джон Макрой. – За мен стек, тип медиум.

„А за мен един по-голям тиган – желаеше си мислено Мануела, – с който да ударя моя събеседник по главата! Пет месеца?! И той ми говори за сериозна връзка! Разбира се появяването на келнера бе добре дошло за него. Измъкваше го от неудобната ситуация.“

– За мен бяла риба с гарнитура по Ваш избор! – поръча бързо тя без да се зачита в менюто.

Келнерът благодари за поръчката, каза че са направили добър избор и се оттегли отново. И сандвичи с водорасли да бяха поръчали, вероятно би казал същото. Сякаш мъглата започна да се разсейва. Връзка от пет месеца звучеше смешно. Най-вероятно това бе една от причините повечето жени да определят този тип като несериозен. И с право!

– Не смяташ ли да ми разкажеш нещо повече за това? – попита го тя.

– За кое? – учуди се той, сякаш не знаеше какво има предвид Мануела.

– За твоята сериозност! Някак смешно е да твърдиш, че търсиш спътница в живота за дългосрочна връзка, а най-дългата ти такава досега да е някакви си пет месеца. Доста нехарактерно за мъж наближаващ четирийсетте.

– Не съм казал, че търся дългосрочна връзка – отвърна той спокойно, дори давайки си вид на леко обиден от обвиненията ѝ. – Ставаше въпрос за сериозна връзка. А дали тя ще е два месеца, две или двайсет години, нека времето реши! Аз няма как да гадая или да поставям изисквания още в самото начало.

Мануела бе объркана от тези негови разсъждения. Той обясняваше нещата по-сложно отколкото бе необходимо. Трябваше да признае, че умее да борави с думите и извърта нещата в негова полза. Накрая щеше да се окаже, че са на едно и също мнение, но разсъждават от различни гледни точки.

– За мен в понятието „сериозна връзка“ автоматично е включено и определението „дългосрочна“. Все пак говорим за връзка, а не за мимолетни забежки.

– Не ме разбирай погрешно – допълни той, виждайки съмнителното и изражение. – Просто аз не искам с моята евентуална „бъдеща половинка“, ако мога така да се изразя, да се превърнем в една от многото, дори и тук присъстващи семейни двойки, които могат да стоят часове заедно на масата без да си кажат нищо. Връзката е изживяна, хората са си омръзнали, но въпреки това не се разделят. И с течение на времето положението им става все по-безнадеждно.

– А не смяташ ли, че при повечето от тях става дума за истинска любов и те просто се разбират без думи. С течение на времето са опознали себе си до такава степен, че не могат един без друг?

– Може и така да е. Но в началото човек никога не знае по кой от двата варианта ще се развие неговата бъдеща връзка. Мога ли и аз да попитам, колко е продължила твоята най-дълга обвързаност?

Келнерът пристигна тихомълком и с отработени елегантни движения сервира поръчаните ястия по местата. Мануела имаше чувството, че този човек е навсякъде или пък просто му е станало интересно и се опитва да проследи разговора им. Той обаче изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появил и разсея съмненията ѝ за воайорство. Просто бе професионалист, а ресторантът на ниво по-високо от предполагаемото. Всичко оставено на масата изглаждаше апетитно и добре аранжирано.

Мануела не си бе представяла, че може да излезе на вечеря с някой, който пие бира и яде почти суров телешки стек, но за всяко нещо си имаше първи път. Незнайно защо този, Джон Макрой, като че ли бе по-интересен от другите до момента. С мъжете от отминалите ѝ вече срещи имаше много повече допирни точки и сходни интереси, но може би точно там се криеше проблемът. Разговорите за наскоро прочетени книги, посещения в екзотични страни и възвишени философски фрази вече и дотягаха. Липсваха ѝ кавалерските им обноски, но пък ѝ липсваше и този обикновен житейски поглед към предполагаемата реалност, който събеседникът отсреща ѝ предлагаше.

– Десет години! – отвърна тя. – Десет години бяхме заедно и преди няколко месеца се разделихме. Тогава бях на 26, а сега вече съм на 36 и животът изглежда по-съвсем друг начин. Но не ми се говори за това. Стремя се да гледам напред.

– Значи 10 години, накрая на които отново в изходно положение? – попита той, неочаквайки отговор. – А при мен пет месеца! Може би по-добрият вариант, не мислиш ли?

– Не съжалявам за тези години, ако за това намекваш!

– И не би трябвало! – съгласи се той. – Това потвърждава донякъде моето виждане на нещата. Надеждността на една връзка и шансовете ѝ тя да продължи за цял живот не се увеличават според дължината ѝ във времето, а по-скоро според интензитета и преживяванията. Някои хора живеят заедно с години, преди да разберат, че все пак не са един за друг, други няколко дни или месеци. На теб са били необходими 10 години, на мен пет месеца. Грубо казано от моя страна, но пък реалистично.

– Грубо – да! Реалистично – не съвсем! – контрира Мануела. – За пет месеца няма как да бъдеш подложен на всичките неволи и преживявания, които би ти предложил животът в рамките на десет години, за да може да дадеш обективна и реална оценка на човека до себе си.

„Ето, че аз мога да се изразявам сложно – мислеше си тя. Ще го поставя на място този провокатор!“

Джон Макрой се замисли над думите ѝ, повдигна вежди в знак на съгласие от типа „хайде, от мен да мине“ и каза „Наздраве!“. Отпи значително количество бира и реши да обобщи:

– Мисля, че се въртим в кръг! Разбира се, за пет месеца можеш да разбереш дали човекът до теб е неподходящ. Но не можеш да разбереш дали той е подходящ за теб! Дали именно той или тя е точният човек. За второто е нужно повече време.

– Именно!

– Но крайна сметка всеки човек в действителност търси половинката с която да живее в хармония и всеки изпитва неистов страх от евентуален провал. За това предпочитам, ако се стига до раздяла да е възможно по-рано, защото на по-късен етап тя е по-болезнена.

Очевидно този тип не се предаваше лесно и не признаваше лесно грешките си. „Пак успя да извърти нещата – мислеше си с усмивка Мануела. Като че ли иска със свои думи да ми обясни, как той е в постоянно търсене на подходящата жена. Може и да се окаже някой модерен Казанова, загърбил кавалерските си обноски в стремежа си за по-бърз успех или провал. Успяваше да си остави винаги малка вратичка в спора. Нещо като авариен изход“

В следващия момент звънна мобилният телефон и прекъсна мислите ѝ. Мануела погледна дисплея и за нейна изненада видя изписан номера на агенцията. Странно защо ѝ звъняха по това време. Извини се за момент и излезе в предверието на ресторанта.

– Извинявам се за безпокойствието – гласът на служителката звучеше загрижено, – но е станала грешка, за която трябва да Ви уведомим.

– Какво точно? – учуди се Мануела.

– Изпратили сме Ви профил на неподходящ за Вас човек. Както и ваш профил на него. Сметнах, че е необходимо да знаете това преди да си уговорите среща.

– Интересно! За кой точно профил става въпрос? – замисли се за момент Мануела, макар и да предполагаше какво ще последва като информация.

– Джон Макрой! Според системата шансовете Ви за съвместимост са едва 20%. Съжалявам, че сме Ви го предложили като подходящ кандидат.

– А аз, може би не! – отвърна весело Мануела.

– В смисъл? – служителката явно не схващаше хода на събитията.

– В смисъл такъв, че в момента вече съм на срещата с него.

– Ах! – чу се възклицание по линията – Още веднъж съжалявам!

– А пък аз още веднъж Ви казвам, че не съжалявам – повтори Мануела отново думите си. – Може и нищо да не се получи и да не сме един за друг, но засега този Джон Макрой ми е по-интересен от другите, с които имах повече от 80% сходство според компютъра.

– Хм! – служителката явно се заинтригува. – Човек никога не знае...

– Именно! – отвърна Мануела. – В момента с него търсим, така да се каже, къде точно са тези 20% сходство помежду ни. Може да се окажат решаващи занапред...