Читать книгу СПАСЕНИЕ - ДАНИЕЛ БОГДАНОВ - Страница 4

РЕШЕНИЕТО

И тази сутрин, както можеше да се очаква, Ричард Купър се събуди с главоболие. Беше спал едва три или четири часа. Цяла нощ пак беше премислял поредния скандал с Лаура. Защо тя никога не е доволна, защо се получаваше така, че каквото и да прави , каквото и да каже все е погрешно от нейна гледна точка. Вчера пак беше прекарал един час повече в службата, проектът трябваше да бъде готов за седмица, ако ли не, трябваше да забрави за заплата този месец. В това отношение шефовете бяха безкомпромисни.

Лаура обаче не приемаше никакви обяснения, за нея всяко закъснение значеше изневяра. Ревността и щеше да го съсипе някой ден, въпрос на време беше. Сега рано сутринта, тя си спеше спокойно, все едно нищо не е станало, а той трябваше да излиза вече за работа. „Само главоболието да отмине, всичко ще се нареди някак си“ – мислеше си той, докато пиеше сутрешното кафе. Дано съседите не са се оплакали отново в полицията, не искаше пак да ходи да дава показания, да губи време и да се налага да обяснява във фирмата за какво въобще става въпрос. Ако шефовете по някакъв начин разберат, че не може да реши семейните си проблеми, най вероятно биха го изключили от проекта. Тогава вече щеше да е още по-страшно с Лаура, нямаше и пари достатъчно да има, въобще...

Още повече обвинения от нейна страна как той не можел да се грижи за семейството, къщата и така нататък и пак разправии до посред нощ и с две думи: няма изход. Изходът, може би беше развод, но той таеше все пак някаква надежда, че рано или късно ще се върне онази Лаура, в която той се влюби преди години, весела, закачлива, очакваща го с нетърпение да се върне от работа, за да седнат заедно на вечеря, да споделят кой как е прекарал деня си...

Звънецът го откъсна от мислите му. Кой ли можеше да звъни в 7.30 сутринта. Това сигурно е пак някой от съседите пенсионери, който искаше да му държи реч как да се оправя с жена си или ако не може да се разведе просто. Така животът, и неговият и техният щял да е по-спокоен, веднъж завинаги да се реши този проблем. „Не, не може да е съсед, мислеше Ричард, никога досега никой не е звънял преди 8.00.“ Който и да беше отвън, напомни отново се себе си с още едно по-продължително звънене.

– Добре де не е нужно да събудите... – започна Ричард, след като отвори вратата, но не довърши изречението.

Пред него стояха двама снажни мъже на около 30 години, облечени почти изцяло в черно, само вратовръзките им бяха ярко червени. Лицата им бяха строги, с черти изсечени като при дърворезба, а погледът пронизващ. Дори леката усмивка, която тези типове опитаха да закачат на устните си, не променяше дяволското им излъчване, дори напротив, действаше още по смразяващо.

– Добро утро, г-н Купър – започна стоящият от ляво. – Ние сме от фондация „Солюшън“. Разбрахме че при Вас има проблем и затова сме тук.

Ричард все още не можеше да разбере за какво по дяволите става въпрос. Не беше чувал за такава фондация, камо ли пък да е поръчвал някого, като тези тук, да идва рано сутрин. Главата му бучеше.

– Вижте, има вероятно някаква грешка – думите едвам излизаха от устата му. – Aз бързам, трябва да излизам за работа, а и не знам за какво говорите...

– Няма грешка г-н Купър – този път говореше другият отдясно, но гласът му беше като на първия. - При нас почти не стават грешки. От достоверни източници имаме информация, че Вие имате от известно време проблем с жена ви, г-жа Лаура Купър. Ние решаваме именно такива проблеми, това е основната дейност на Фондацията.

Това вече беше прекалено, значи техните скандали са стигнали чак до някаква си организация, за която Ричард въобще и представа си нямаше, че съществува. Сега сигурно ще се налага да ходят на семейни терапии и тем подобни глупости, които той беше виждал само по тв-сериалите.

– Не, моля ви се, ние сами ще се оправим. Ще измисля някакво временно решение, за да няма оплаквания

– Не ни разбрахте правилно г-н Купър – първият отново пое инициативата. – Ние предлагаме окончателно решение на проблема, досега нямаме случай, който да не сме разрешили. Просто проблемът се отстранява веднъж за винаги.

Главоболието му стана нетърпимо. За какво говореше този, това не можеше да е истина. Само това оставаше, да се забърка в някакви криминални действия спрямо Лаура. Не, не...

Трябваше по най-бързия начин да се отърве от тези типове, нищо добро не го чакаше, ако се занимава с тях.

– Чуйте ме сега добре – опитваше се да бъде твърд в изкакзването си доколкото това бе възможно. – Каквото и да става между нас, аз обичам жена си и за нищо на света не бих и навредил по някакъв начин. Не искам да опирам до услуги от вашата Фондация, така да се каже.

Двата типа се спогледаха, сякаш им е все тая.

– Добре, г-н Купър, засега приемаме това ваше решение, но да не стане късно. Утре пак ще поговорим.

След тези думи на човека отдясно, двамата се обърнаха и тръгнаха към улицата. Качиха се в огромен черен Кадилак, паркиран пред къщата. Ричард остана като вцепенен, проследявайки как моторът почти безшумно запали и Кадилакът бавно се отдалечи .

– Какво стоиш на вратата, пак ли някой пенсионер се оплаква? – Лаура по пижама го върна в реалността.

Беше се събудила и го наблюдаваше от коридора. Бе сънена и се прозяваше. „Добре че не попадна на тези двамата!“ – мислеше си Ричард казвайки:

– Да... Вече няма да им отварям на старците. И ти не го прави...

– Няма да ми казваш какво да правя, отивай на работа ако ще ходиш и ме остави на спокойствие!

Нямаше смисъл да се продължава разговора, по-добре наистина да се забърза, че и без това вече закъсняваше. Не стига скандалите всяка вечер, а сега и сутрин се започна. Беше станала непоносима. Излезе от къщи без да каже нито дума. И целувката преди излизане за работа отдавна вече не беше традиция...

***

Нямаше смисъл да бърза за вкъщи, така и така беше останал до късно в службата, пак имаше грешки в проекта, трябваше да се оправят хиляди неща, беше невъзможно да си тръгне навреме. Сега предстоеше поредният скандал. Както можеше и да се очаква, Лаура беше яхнала метлата и сигурно в съседния квартал също чуха какво нищожество е той, как нямал достатъчно време за нея, същевременно и там дето прекарвал уж времето си не го бивало; десета година откакто е във фирмата е на същата длъжност, въобще работи ли той там или ходи да ѝ изневерява?

„Това вече е върхът – мислеше си Ричард, – да бях им казал на ония да решат проблема. Може би щеше да е по-добре. Ужас, май почвам да се побърквам, щом на такива мисли обръщам внимание.“ Пак го очакваше безсънна нощ.

На следващата сутрин ставането беше повече от ужасно. Няма как и да е иначе, след само два часа сън. „Ще пробвам с двойна доза кафе – реши Ричард, – пък ако не става ще дремна в обедната почивка в службата.“ Вече му беше все едно какво ще стане с проекта, обмисляше вече евентуален развод, друго решение явно нямаше. Отново звънецът. По същия начин както вчера. Погледна часовника: 7.30. „О не, само това не, дано да е съсед, а не онези двамата!“ Ричард мислено се засмя на целия този абсурд. Вече предпочиташе разярените старчета да му дърдорят каквото искат, само не и онези.

Нямаше късмет. „Кога ли пък съм и имал?“ – мислеше си той докато отваряше вратата.

– Добро утро г-н Купър.

Същите типове облечени по същия начин, но този път без усмивки на лицата.

– Идваме да чуем окончателното Ви решение г-н Купър. Оплакванията от вашето семейство зачестяват, трябва да вземете решение, така не може да продължава..

– Не, не, моля Ви се, държа много на Лаура, ще оправим нещата – Ричард се чудеше какви думии да използва, за да не вземе да ядоса тези двамата. Някак си по-строги от вчера изглеждаха.

– Ще стане късно, г-н Купър, ще стане късно! Помислете и ни кажете окончателното Ви решение.

– Няма какво да мисля, окончателно и твърдо не, не може така да се решават нещата..

Ричард бързо затвори вратата под носа им. „Дали да звънна в полицията , ако тези не си тръгнат?“ – мислеше си той. Проблемът, като че се разреши от само себе си. Типовете както и вчера се спогледаха, вдигнаха рамене и тръгнаха към Кадилака, чакащ на улицата.

Ричард се забърза по коридора и надникна в спалнята. Лаура както винаги спокойно си спеше. „Този път дори звънецът не я събуди. Цяла вечер вдига скандали, крещи като истеричка, а накрая спокойно си заспива, а за него остава бученето в главата и въртенето безпомощно в кревата преди да дойде съня. А той идва винаги в ранните часове, малко преди времето за ставане. Как ще я карат нататък? А и тези двамата, ако почнат всяка сутрин да звънят. Трябва да звънне в полицията. Или не , друго решение му се стори по приемливо: просто ще излиза по-рано за работа, дори и без да е спал. Така тези ще си звънят, Лаура едва ли ще им отвори, тя спи дълбоко и те вероятно ще видят, че няма смисъл да се занимават повече и ще си тръгнат.“ Това беше начина да се отърве от тях.

***

Няколко дни вече Ричард излизаше в 7.15 за работа и спеше около един час в офиса, преди колегите да са пристигнали. Всичко беше наред, ако можеше така да се каже, при условие че спеше толкова малко. Проектът вече се развиваше без неговото участие, колегите почнаха да го игнорират, тъмните кръгове под очите му вероятно вече ги плашеха. А и сигурно си мислеха, че спи в офиса цяла нощ. Никой не искаше от него да остава след работно време, изпълняваше все по-несъществени задачи във фирмата, скоро очакваше и някой от шефовете да го привика, за да му съобщи радостната новина, че скоро ще може да спи по цял ден. Фирмата нямаше да има нужда от него и щешевда бъде по-добре да се разделят по взаимно съгласие. Процедурата му беше ясна, много други преди него ги бе споходила подобна съдба. Може би така щеше да е по-добре. Само и само онези двамата вече да не звънят сутрин. Лаура нищо не му бе споменала по този въпрос.

„И да са звъняли сигурно не им е отворила. Или им е отворила и те като са видяли с кого си имат работа, а именно с някой в момента по-луд от тях, са си тръгнали бързо бързо...“

Тази сутрин Ричард реши да се върне вече в стария си режим. Да спи у тях, колкото е възможно и да тръгва за работа след 7:30, за да пристига там с останалите колеги. Не бе добре да го заварват да спи в офиса. За негово щастие снощи дори нямаше скандал, за първи път от месеци насам, беше спал цели шест часа. Дали не беше това някакъв знак, че нещата започват да се оправят?

„Дано да е така – мислеше си, – рано или късно трябва да има край всяко нещо...“ Звънецът отново прекъсна мислите му. О не, колко е часа, поглеждайки към часовника главата му отново забуча. Беше 7:30.

„Спокойно! – мислеше си. Може пък и да не са те, все пак мина доста време.“ Ричард отиде до вратата и рязко я отвори. Те бяха. Сега вече реши, че ще звънне на полицията, това не можеше да продължава така:

– Нали ви казах че не искам... – не можа да довърши изречението той, единият го хвана за ръцете, другият моментално му залепи нещо на устата. Вече и да искаше, не можеше нищо да каже.

– Вече е късно да казвате каквото и да било, г-н Купър. Вие не пожелахте да решите проблема окончателно, затова бяхме принудени да се обърнем към жена Ви. Тя, за разлика от Вас, поиска окончателно решение на проблема.

Хващайки го от двете страни, те бързо го натикаха в черния Кадилак, паркиран на улицата. Всичко отне около половин минута. Кадилакът потегли, Ричард дори не успя за последен път да види Лаура, стояща в очертанията на входната врата, където само преди минута стоеше той самият.

Не успя да види доволната усмивка, грееща на лицето ѝ...