Читать книгу Pastr svjat - Ivan Vazov - Страница 5

Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени "Бабините плазове"; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.

Ненадейно манастирската вратня се похлопа.

Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори дваж, триж.

Излезе на двора един ратай; в същия миг и един калугер излезе из килията си по потури, без калимявка.

– Иване, кой тропа бе? – каза калугерът безпокойно, като стоеше до одровия пармаклък, дето се чернееха прострени дрехи.

Блъсканията следваха.

– Някои от "ония" трябва да бъдат? Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега… Чакай, питай по-на-пред!

– Кой е там? – попита високо ратаят и се ослуша. После каза: -Жена гаче вика.

– Каква жена те е намерила по тоя час? Ония са или турци… Турци трябва да са… Тая нощ ще ни изколят… Те идат тук да дирят…

Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари… Господи, помилуй!

Гласът пак се чу отвън.

– Жена вика – повтори ратаят. – Коя си ти?

– Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, отвори… Ох! Жив да си, отвори!

– Сама ли си? – попита ратаят.

– Самичка, с унучето, Иване.

– Виж да не е измама! – обърна се отец Евтимий към ратая.

Иван, поободрен, приближи до портата и погледна през пролуката. Като се увери и калугерът, доколкото позволяваше това мрачината, че вън е жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи. Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.

– Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце? – попита направо калугерът.

– Унучето болно, зле е… Дека е дядо игумен?

– В Берковица е. Защо ти е?

– Да му почете… Ами сега?… Почети му ти.

– И посред нощ?… Какво ще му правя аз, ако е болно? – бърбореше сърдито калугерът.

– Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.

– Сега иди спи, утре…

Но селянката молеше, настояваше упорито. До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле, болест не чака. Само господ може да помогне. Тя ще си плати, каквото прилича.

– Луда си ти, караш ни да отваряме манастира посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат турците, да изпати манастирът!

Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и след две минути излезе с расото, но обут на босо, гологлав.

– Върви!

Тя го последва в черквата. Тоя запали вощеница, метна епитрахила и взе молитвената книга.

– Дай тук болното!

Илийца приближи детето до светлината. Лицето беше жълто като восък.

– Та то е умряло! – забележи калугерът. Очиците, силно потънали навътре, се поотвориха, като да опровергаят тия думи, и светнаха като звездици от отражението на свещта.

Калугерът дигна епитрахила над главата му, нетърпеливо изчете молитвата за здраве, прекръсти болното дете, па закри книгата.

Селянката му целуна ръка, като остави в нея два гроша.

– Ако му е писано да оживее, ще оживее… Сега иди спи на чардака. – И калугерът тръгна със свещта да излезе.

– Чакай, дядо Евтиме… – каза селянката с нерешителен вид.

Той се извърна.

– Какво има още?

Тя понижи глас и продума:

– Има едно нещо да ти обадя… Нали сме христиени…

Калугерът се разсърди.

– Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, да не свети свещ, че може да видят отгоре някои и да ни дойдат на гости…

Под "някои" калугерът разбираше "бунтовници", и селянката разбра тъй. Лицето и се угрижи и гласът и затрепера:

– Не се плаши, няма никой да дойде… – И тя доби още по-тайнствен вид: Като идех от село, там; в нашата гора…

Страх и гняв се изобразиха по лицето на намръщения монах. Той разбра, че тая жена иска да му говори нещо опасно, и извика:

– Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Каквото знаеш, за себе си го знай. Или си дошла тук да запалиш манастира?

Селянката щеше да каже нещо, но думата се задъни в гърлото и при тоя отговор; тя тръгна безнадеждно подир сърдития калугер и излезе на двора.

– Ами аз няма да нощувам тука! – рече селянката.

Калугерът я изгледа учуден.

– Ами?

– Ще си ида, още сега ей…

– Ти си луда!

– Луда не луда, ще вървя. Утре рано, по зори, работа ме чака. Дайте ми хляб, гладна съм…

– Хляб, колкото щеш… Дай и бре, Иване! Но аз пак вратата не отварям.

Но селянката се претръшка да върви. Отец Евтимий пръждосваше. Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци… Кой знае какво може да се случи… После му дойде на ума, че тая жена, която вече ги е видяла и се е срещала с тях, може да донесе някаква беда на манастира, ако турците подушат. Не, по-добре да се очисти оттука, да я няма тука…

– Хай върви си – каза той.

Селянката сложи детето до пармаклъка, тури в торбата си половината пита, която и донесе Иван, взе пак детето на ръце и излезе. Портата се хлопна зад нея и заключи.