Читать книгу Оригване зъбата жаба. Фентъзи комедия - СтаВл Зосимов Премудрословски - Страница 2

Далеч – далеч на границата на бившия СССР (сега Казахстан) и Китай, в югоизточната част на Семипалатинска област, близо до град Аягуз, в превод като «О, бик», имаше ядрена изпитателна площадка със заразена радиоактивна атмосфера, получена от небрежност на пияни работещи учени. В цялата среда често започват да се появяват различни мутации, различни мутации: тогава на едно овнешко тяло ще се родят две глави; след това две опашки – при гущер или змия; след това три фута и една ръка от потомък на Темуджин (Чингис хан), местен жител. И се случи, че се родиха нормални, като врабче Стасян, например.

По тялото му нямаше телесен дефект, всичко беше както трябва: опашката, клюна, очите и други… Всичко беше като врабче, но имаше проблем с оперението. По-точно, изобщо нямаше пера и той беше напълно плешив. И затова още от раждането той, трудният му живот, беше принуден да прекара на земята, по-лош от пиле, което поне леко трепне. Но не по-лошо от някои кучета или гущери, бездомни или мишки… Накратко, никога не излитащи в небето, подобно на техните пернати роднини, които злонамерено се присмиват на него, викащи и унижаващи, викаха от гнездата, вече побягнали мацки. И дори Стасян дори се изпразни право върху него – плешивият врабче скръбно сведе глава и ридаеше в душата си, като се носеше около чужди птичи отпадъци. И така всеки ден. Но той наистина искаше да лети, че в съня си беше лутател, дори се опитваше да излита повече от веднъж, тогава реалността не е мечта и той, скачайки в Ява и бидейки в съня на сънливк, размахва плешивите си крила за пореден път, скача и пляска на земята…и дори се случи, удари челото му, а след това и костта. Това, което той просто не опита, но нищо не замести перата му.

Веднъж съдбата въпреки това се смили върху облъченото плешиво врабче и отново, бягайки от бездомна котка, която искаше да го погълне, се натъкна на гнил труп на гарван. Червеите от червея изгризаха добре починалия и перата просто лежеше върху скелет на земята близо до кофата за боклук на човек. Той взе две пера с лапите си и ги размаха като криле и той, като се обърна, излетя от земята. Той мечтаеше, че е орел, който се носеше високо в небето и проследяваше тази плешива котка за закуска, която по онова време се опитваше да хване и оскубе бедния човек – инвалид, който страдаше от лошокачествени ядрени тестове с частично излъчване в атмосферата. Но като държеше перата в лапите си и стискаше пръсти, беше неудобно да се излита и не се използваше да се извисява с главата надолу, особено след като нямаше пухкава опашка и Стасян не можеше да управлява, така че за да завие наляво, надясно, отгоре и надолу, той трябваше да кацне, да се обърне с човката и летя обратно към небето. Да, и не ходиш наопаки в тоалетната. Трябваше да направя спешно кацане, което доведе до наранявания на черепа и клюна, тъй като обикновено те също ги забавяха. Разбира се, той се научи да лети по този начин не толкова отдавна, докато перата му бяха отнети от роднините и той отново започна да живее, оцелявайки, бягайки и се крие. Но при следващото преследване той си възвърна отново, поне някакво подобие на вид, наподобяващ врабче, дори наопаки, и оздравя. Но след като Стасян безуспешно кацна в свеж, човешки, бездомни, все още топъл, подобен на кисело, миризма продукт на стомашно-чревния тракт. С една дума, в лайна. Усещането не беше приятно и се наложи да се измие, но имаше недостиг на вода: в края на краищата степната зона. Хората вземат вода от кладенеца. А реката изсъхва до средата на лятото, няма да има дъждове още шест месеца, слънцето е в зенита си. Ще трябва да изчакаме, докато лайната изсъхне и изчезне от само себе си – помисли си Стасян на глас и, отивайки на слънчевата страна, легна на гърба си и започна да чака.

И в това време наблизо се приближаваше рояк от зелени мухи, за което Стасян нямаше представа. Не, той видя мухи в живота си и дори ги изяде, но само мъртви и сухи, като бисквити за бира. Живите обикновено го обикаляли, за да не станат трохи, за корема на птицата му. В крайна сметка птиците дъвчат стомаха си. И в момента ароматът на глупости и неузнаваем поглед, като бучка конска тор, криеше ловния си характер на хищна птица, огромен за мухи. Рой преметна главата на врабчето над чувала и направи кацане за обяд, гмурна се веднага, но го нямаше. Кучилото беше гъсто пред очите, а краката на лайно мухите, залепени по цялото тяло. От време на време мухите се изместваха на мястото си, като по този начин предотвратяваше окончателно прилепването на лапите им към храната. Главните мухи, искаха само да дадат команда да сменя местата, когато той бе спрян от отвореното око на Стасян, пред което се намираше на върха на човката си.

– – Стойте!! – изръмжа Стасян.

– – Кой си ти?? – попита водачът от страх – – аз съм ти господар, разбираш ли?

– – Да.

– – Викай се, мой роб!

– – Скъпа … – – Как?

– – Скъпа…

– – Старши летене скъпа?

– – Можете просто: «лети скъпа.»

– – Лети скъпа … – поклати глава Стасян. – защо скъпа?

– – Сладка, знаеш ли? Пчелите носят…

– – Скъпа, или какво?

– – Според вас – скъпа, но според нас – скъпа. Е, летяхме…

Основните мухи се опитаха да откъснат лапите му, но беше твърде късно и те размахваха крилата си наведнъж, но гравитацията държеше врабчето неподвижно и той разбра, че трябва да скочи и туитира:

– – Еврика!!! – и той отскочи по гръб като нинджа. Мухите уловиха въздушния поток и отнесоха плешивия човек над земята. От близката кофа за боклук същата котка надникна и скочи към живата бръмчеща кафява летяща буца.

– – по-високо, по-високо, лети скъпа!!! – извика Стасян на език, който не е разбираем за хората и котките, но мухите го разбраха и след като петнадесетият им другар изяде, те веднага се подчиниха на заповедите му, сто процента. Така той стана господар на роя, а техният бивш водач прие доброволно поста на пилот и се съгласи в лицето на всички свои роднини, че ако г-н Стасян не ги погълне, те ще са готови да му служат вярно. Така облъченият плешив враб влезе в редиците на птиците и дори, освен това, той започна да лети два пъти по-бързо от близките си и по-високо, като истински Орел.

Горд орел прелетя в небето и видя състезател, който се приближава към него от земята. Преди селото никой не можеше и нямаше право да се издигне до нивото на Орела, а това …?!? – просто хамал и игнорам!! – помисли си Орелът и хвана Стасян в движение с лапата си и го донесе до страшния си, мощен, голям клюн.

– – Кой си ти???? той изръмжа, като грамофон, към цялото небе и изпъкна очи като истински алпинист, плюейки върху воняща смъртоносна трупна слюнка на врабче от хищник, като певица от микрофон и духайки прилепени мухи. Няколко стотици мухи бяха издухани веднага, без лапи.

– – Яа? Ъъъ, аз съм този… Орел. – стреснато с треперещ глас отговори Стасян. – като тройник, ъъъ… също хищник.

– – Дръжте се за собственика, ние сме с вас!!! – хорът бръмче и прошепва, останалите половин милион лети.

– – Орел, или какво?! Да?? – Орелът отвори човката си, дотолкова, че не само врабче можеше да се побере там, но и мухи, които изобщо не се страхуваха, а по-скоро: присвиха очите си и се тананикаха веднага.

– – Разбира се, че съм Орил!! – извика Стасян и се опита да се измъкне изпод ноктите на мускулесто небесно чудовище. Но Орелът от детството, като всички деца, се страхуваше от гъделичкане и желанието му да смаже хамала и самозванеца, се провали. Мухите, предадени от врабчето, с всички сили, криле и хоботчета гъделичкат петата, краката на орела.

– – Уау уау уау!!! – смееше се насилствено, истински хищник на небето, местно географско местоположение, тогава не можеше да го издържа и откачи мощните си нокти. Врабчето изправи костите на гръбнака и зае гордо положение.

– – Да! Аз съм орел като теб!! – изръмжа Спароу, понижи гласа си, октава с пет и се закашля от контрола.

– – И какво е, кашляне? – по-спокойно попита Орел Стасян.

– – Простено, докато лети. Обелете, пушете, бале … – отговориха с рога, танци, врабче.

– – Балел, казваш? – трептящият Хищник почеса брадичката с втората си лапа. – и какво е толкова малко??

– – Още една пародия!! Да?! – Без да се замисля, отговори Стасян, като напълно влезе в смелостта на артистизма.

– – Хей, отново ме замазаха … – за плешивия Орел. – И какво е толкова миризливо? Фух, да се изгни? – Хайлендър намахна човката си. – изпотяваш ли се

– – Няма начин, о, по-големият ми брат! Просто, ъъъ … – отговори врабчето в отговор.

– – Издърпана. – прошепна старейшината муха Скъпа, сега пилотът. – Кажете, че сте дръпнали, не съм ял пресни, гнили глупости…

просто, хапнете много хотел.

– – не ям глупости, дебил. – подкара Стасян.

– – Кой, това ви шепне? – Чух и се възмутих, орелът беше предпазлив и се огледа.

– – Това съм аз, медът лети … – Исках да се представя, основната и единствена муха в опаковката, но врабчето го предупреди с клюна си, люлеейки се отстрани, тъй като с показалеца на децата е забранено да се отглеждат.

– – Какъв вид брашно е мет? Как се казваш? – попита изненадано Орелът.

– – Не. Казвам се Стасян.

– – Стасян?? Арменци или какво?

– – И скъпа е червата ми. – началото беше врабче.

– – Да, имам му черва и моето име е муха Скъпа, останалата част от тялото са всички мухи – мъж, а аз – жени – стомах, който не е усвоил необходимото поради млада глупост. – намазана и затворена по-възрастната муха.

– – Добре, минахме през… но какво, роднина толкова малка? – и орелът разпери гърдите си.

– – И аз съм… различна порода…

– – Това е разбираемо, но какво не расте?

– – Имах тежък живот: бях облъчено сирак.

Като цяло през целия живот небето не трепна. – извика Стасян.

– – Какво, изхвърлено от клетката?

– – По-лошото е, че от зоопарка идвам от Алмати, но не знам къде. – каза Стасян.

– – И вие летите за Русия, те казват, че икономиката се подобрява.

– – И какво, не летиш сам?

– – Аз?! Не, аз съм мъртъв, исках там.

– – Защо?

– – Да, има дела, Аз, веднага след пристигането си олигарсите ще ме хванат и ще ги затворят за цял живот в клетка или ще направят пълнено животно. Още повече, че тук вече имах семейство, син. Е, довиждане, роднина. – завърши Орелът и камък, веднага се срути надолу, където имаше място за движение на земята. Явно: пастърма или смляна катеричка.

– – И къде да лети и в коя посока? – попита врабчето след него, но орелът вече беше далеч и не можеше да го чуе.

– – Странно, че не си забелязал под носа си, но видя нещо да пълзи по земята.

Стасян и неговите биомотори заедно наблюдаваха орела. – – Е, скъпа, къде отиваме?

– – Лети скъпа, о, господарю!

– – Добре, скъпа муха, по кой път летим.

– – Където ще духа вятър, ще летим там, по-лесно е – предложи водачът на рояка от прилепени зелени мухи.

И те прелетяха през степите и горите, през села и градове, спирайки се само на купища лайна, за да зареждат рояка и за една нощ.

За щастие, вятърът беше справедлив, точно в посока на Голфстрийм, и те, изследвайки земята от птичи полет, вече станаха безразлични към желанията си; те летят за Русия или за Туркменистан. Така че нямаше сегашна цел, но радиоактивната зависимост на телата и мухите на Стасян, когато се отдалечиха от източника на радиационната среда, предизвика сърбеж на стомашно-чревния тракт и сънливо безсъние, но те страдаха. Те страдаха, но страдаха, защото няма да надраскате червата особено по средата?! Това не е задник и не глава, където сте протегнали и търкате – търкате, майка си, кожата си… Кайф. Но червата при сърбеж или черния дроб?! Калай!! И те се опитаха да се втурнат, с отворени уста: или наляво, или надясно; сега напред-назад; сега надолу, тогава… но нагоре – сърбежът утихна, когато слънчевата радиация се засили, но няма да останете в космоса дълго време. По-трудно е да се диша, кислородът не е достатъчен и червата замръзват. Като цяло Стасян реши да лети до мястото, където земята свети с радионуклиди и от такава височина това сияние се появи в района на Украйна, тоест … … Като цяло Стасян реши да лети до Чернобил. Прасето винаги ще намери мръсотия, а облъченото ще намери радиация. Instinct. И не забравяйте да мина през Челябинск, региона на река Тех… Така че вътрешният му глас го подтиква. И този вътрешен глас беше наречен просто Език. И ако Езикът донесе в Киев стотици, хиляди, милиони пътници на бозайници, той е толкова облъчен, крилат и още повече.

И сега вече е стигнал до Чернобил. И колкото по-близо летяше нагоре, толкова повече се раздуваше от спиране на сърбежа на червата… Лепота. И не остана в района на Абай, площадката за ядрени изпитания, тъй като искаше промени и иновации. Той искаше да види света, но да се покаже и сега плаваше по небето: сега назад, сега отстрани, сега назад, сега глава първо, после крака. И изведнъж той като орел видя на сметище, купчина с дупка и очите му се взираха в нея. Стасян висеше на място с главата надолу, перпендикулярно на земята… И??!