Читать книгу Усещаш Ли Сърцето Ми? - Andrea Calo' - Страница 3

Беше сутринта на тринадесети септември, хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, когато се качих на влака, който щеше да ме отведе от Чарлстон в Западна Вирджиния до Кливлънд, Охайо. Бях на тридесет и пет години, би трябвало да бъда зряла жена на тази възраст. От биологична гледна точка бях пораснала, да. Понякога даже се чувствах дори стара. Бягах от нещо или от някого. Бягах от един объркан живот, от една съвкупност от събития и ситуации, които вече не ми принадлежаха. Бях чувала, че ти става ясно дали си се откъснал наистина от едно място, когато в момента на заминаване, не изпитваш желанието да се обърнеш и да погледнеш за последен път, последната снимка на собственото си минало.

Дни наред се упражнявах, представяйки си фундаменталния момент на потеглянето ми, фиксирания поглед напред в бъдещето и изминалото време, което щеше да бъде изтривано с всяка моя крачка. Ако животът беше дантелена панделка, гледайки моят назад във времето, щеше да изглежда като зацапано и смачкано парче плат, загубило първоначалния си цвят. Заплетено тук и там, за да покаже основните фази в живота ми и за да не ги забравя по грешка или по мое желание. Фазите в живота ми или в този на хората, които решаваха всичко вместо мен, менторите и гарантите на едно бедно момиче, обявено за недееспособно. Бяха обсебили живота ми. В моя живот бяха потърсили и намерили възможност за отплата на мизерното си съществуване. Не намирах никаква разлика между моите решения и внушенията, които ми налагаха, независимо, че се напрягах постоянно да я търся, за да се убедя, че така е правилно, че са ме научили на правилните неща, че съм наистина тяхна дъщеря и имат пълното право и дълг да упражняват правата си върху мен. Дори и екстремните. Много пъти чувах как майка ми плаче тайно в спалнята си, докато баща ми го няма. Горчиви сълзи и хлипане, заглушени от топка от плат, същите чаршафи които я обгръщаха по време на безсънните ѝ нощи, прекарани в премисляне на живота ѝ, един живот, откраднат от един мъж, който се държеше с нея не по-добре отколкото с обувките си. Тях поне ги лъскаше от време на време, а когато не го правеше, трябва да го свърши майка ми, иначе следваше побой. Често го чувах вечер как се прибира, мъртво пиян, един олюляващ се отказ да приеме живота, затънал в бурета от джин и уиски. Крещеше без да се интересува от часа и от жената, която може би спи или може би бе останала будна, за да го очаква, уплашена от това, как ще открие къщата или какво би ѝ направил същата нощ. Баща ми я биеше често. Биеше я, ако тя се преструваше, че спи, когато той влизаше в тъмната стая като призрак, блъскайки вратата срещу стената, опитвайки се да се задържи прав. Биеше я, ако тя ставаше да го подпре или да му помогне да се съблече, или да си легне, дори облечен. Всичко беше добре, стига нощта да минеше колкото може по-бързо. Но с нощта отминаваше и една част от живота ѝ. Мама изчакваше чудовището да заспи, после отиваше в банята и с кърпа намокрена със студена вода, попиваше следите от ударите. Аз я чувах, чувах как хълцаше от болка, заради ударите по лицето ѝ, едно лице, което нямаше вече израз, форма или цвят. После майка ми идваше при мен. Често ме намираше будна, с притворени очи, ужасена от това, което виждах всеки път изписано на лицето ѝ. Стисках в обятията си плюшеното си мече, представяйки си, че баща ми е моята жертва. Това мече беше един от малкото подаръци получени от него, за един мой рожден ден преди три години, когато той по случайност беше трезвен. Благодарение на него се научих да мразя хората, докато всъщност, едно дете би трябвало да се учи само да обича. Майка ми ме успокояваше, казваше ми, че всичко скоро щяло да свърши и че няма нищо страшно, че татко е само малко изморен, имал труден ден и животът му бил сложен, наложило се било да преживее тежки ситуации, както тази, когато съквартирантът му и най-добрият му приятел, умрял в ръцете му, разкъсан от една от десетки хилядите гранати, експлодирали по време на Втората Световна Война, в която беше воювал. Винаги ми го разказваше, никога не пропускаше. Сякаш искаше да оправдае поведението на този мъж, който не беше онзи, който я беше привлякъл преди много години и беше предизвикал любовта ѝ, убеждавайки я, че е правилният мъж за нея и че трябва да се оженят. И аз, за да ѝ доставя удоволствие, се преструвах всеки път, че чувам историята за първи път. Лежах сгушена мълчаливо в леглото ми и когато майка ми приключваше разказа си за вечерта, се доближавах и я прегръщах, галех белезите от ударите, за да усетя колко я боли. Вместо това, тя приемаше това обикновено действие като безкраен жест на любов, който отплащаше всичко и я убеждаваше, че в крайна сметка, все още си струва да се живее заради някого. Заради мен. Извиняваше ми се, докато напускаше стаята ми, едва по-късно разбрах, че ми се извинява, че ме е родила. Устните ѝ се извиваха в лека усмивка върху измъченото ѝ лице. Това ме успокояваше, защото още не разбирах, че не можех да разбера всичко. Но знаех! Знае, че майка ми се връща в свърталището на звяра. Криех главата си по завивките, треперейки. Виждах един гладен звяр с човекоподобни черти, тези на баща ми, които аз допълнително загрозявах чрез силата на детската ми фантазия. Чудовището пируваше с остатъците от майка ми, разкъсвайки месото ѝ с острите си зъби. Картината бе толкова жива, че ми се струваше, че усещам мириса на кръвта ѝ, обляла леглото ми. Чудовището ме викаше, заповядваше ми да вляза в стаята му и ми подаваше парче от тялото ѝ, нейната ръка. Същата ръка, която преди минути ме беше галила, сега лежеше безжизнена пред могъщите очи на съзнанието ми. Този кошмар ме придружаваше често през цялата нощ и през целия следващ ден, въпреки че, сенките и духовете обитаващи тъмата, да бяха отстъпили пред светлината на деня. Беше едно мъчение, предопределено да ме следва през целия ми живот. Случи се обаче нещо, което успя да пресече тази зловеща магия. Всичко изчезна в деня, когато връщайки се от колежа, открих майка ми безжизнена в банята. Беше потънала в локва от кръв, с прерязани от студения профил на едно бръснарско ножче, вени. Чудовището беше влязло в нея и я беше победило отвътре, изпивайки я капка по капка. Но фитилът на свещта, макар и разтопен, още не бе стигнал до края и пламъкът, макар и слаб, гореше още. Тя беше малка и обикновена жена, лишена от идентичност, а сега беше намерила начин да се справи със звяра си. Беше го направила по свой начин, точно този ден. Това беше голямата ѝ победа. Онази сутрин, майка ми ми даде за първи път нейната връзка с ключове. Най-накрая бях достигнала целта си, бях зряла и чувствах, че бях спечелила доверието ѝ, дори без особено усилие. Но без да знам, тя също беше достигнала своята. Бях на двадесети две години, когато започнах да обслужвам чудовището и да задоволявам всичките му желания, дори и най-болните му. Ръцете му, краката му, цялото му тяло, сега беше посветено на мен, само на мен. Бях останала сама. Компанията ми в този ужас ме беше изоставила, вече прекалено изморена, за да продължи тази игра с мен. Изморена от всичко, изморена от живота. Минаха три дълги години, преди да успея да се освободя от него, години, които ме лишиха напълно от достойнство, унизена като жена и като човешко същество. Потърсих си работа като медицинска сестра в болницата и най-странното беше, че ме взеха. Това беше първото ми истинско спасение. Изхвърлих детските си спомени в кошчето за боклук, което стоеше точно пред дома ни и събрах няколко, все още ставащи за носене дрехи, онези, които не бях носила, докато той ме изнасилваше и не миришеха на спермата му, на вонящото му на алкохол повърнато и на моята кръв. Намерих си къща под наем извън града, доста неугледна, но ставаше за живеене. В крайна сметка, какво знаех аз що е угледно? Предплатих с малкото пари, които бях успяла да събера, благодарение на дребни поръчки, които съседите от добро сърце ми бяха поверили. Те знаеха за ситуацията ми, сираче с майка-самоубиец и предполагаха що за живот имам с такъв недостоен баща, с когото за нещастие, вече си бяха имали работа повече от един път. Бях крила ревниво тези пари в една метална кутия, скрита по една летва в пода, в очакване на подходящия момент, за да ги използвам. Чудовището не ми позволяваше да работя, не искаше да печеля мои си пари и да стана независима, евентуално дори достатъчно силна, за да намеря кураж и да го докладвам пред властите. Заявяваше, че той представлява властта, а аз бях негово притежание и такова трябваше да остана през целия си живот или поне, докато той не решеше да ме изхвърли с ритници от къщата си. Когато всичко беше готово, зачаках с нетърпение вечерта. Проследих всяка негова стъпка, докато се подготвяше за излизане, опитвайки се да не издам емоциите си. Припомнях си предишните вечери, как се чувствах, когато виждах един баща да излиза от дома и това, което щеше да се случи по-късно, когато едно чудовище щеше да влезе на негово място в обиталището. Исках и в този момент да повторя всичко, дори и изражението на лицето ми, както мимовете по време на изпълнението си. Той доближи врата, отвори я. После се спря и се обърна към мен.

«Няма ли да си лягаш?».

«Още не».

«Защо?».

«Защото още не ми се спи. Малко по-късно».

«Както искаш. Не се преуморявай. Знаеш, че ми е неприятно да те виждам изморена, кара ме да се чувствам като лош баща».

За секунда сърцето ми спря. Ако в този момент смъртта ме беше сполетяла, щях да я приема с отворени обятия. Не отговорих, погледнах го, после загатнах едно леко „да“ с кимане.

«Лош баща ли бях, Мелани?», продължи той, сякаш изпитваше удоволствие от този кървав разпит «Отговори ми, мамка му! Лош баща ли бях, а?».

«Не», отговорих плачейки и клатейки диво главата си, за да потвърдя отговора, в който аз очевидно не вярвах. Треперех. Хвана ухото ми и го изви силно, толкова силно, че тогава си помислих, че ще ми го откъсне.

«Браво, много добре. Така е по-добре, много по-добре. Винаги си била добро момиче, много добро момиче. Трябва винаги да се подчиняваш на татко. В крайна сметка аз те издържам, както издържах цял живот онази мръсница майка ти, като паразит. И гледай да те намеря в леглото като се прибера или ще имаш проблеми, големи проблеми! Ясно?».

Пусна ухото ми и излезе затръшвайки вратата. Останах неподвижна още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне вкъщи за нещо забравено, както вече се беше случвало. Помня, че веднъж се върна, за да вземе пистолет, който криеше в едно чекмедже, вече зареден с патрони и готов за употреба. Тогава видях за първи и за последен път това оръжие, никога не узнах къде изчезна след това или дали го беше използвал срещу някого. Той усети, че го гледам докато го вмъкваше в колана на панталона си, бях много малка. Погледна ме.

«Е? Какво ме зяпаш! Трябва да си благодарна на Бога, че още не съм го използвал срещу вас!».

Замръзнах вкаменена, очите ми бяха широко отворени, устата зейнала с едно изражение подобно на онова, когато получих плюшеното си мече, но без усмивката. Учудих се как е възможно от устата му да излезе божието име. Бях виждала пистолет само на някои табели с реклами, още нямаше телевизия, затова и не знаех за какво служи този предмет и защо той беше толкова ядосан, че го бях видяла в този момент. Майка ми ми се притече на помощ.

«Ела, скъпа, ела с мен. Татко е много зает, не е ядосан на теб. Не бива да си го мислиш, нали?».

«Добре, мамо».

Разтворените ѝ длани затискаха устата ми, така че, едва успях да отговоря, сякаш искаше да спре някой неподходящ отговор или сякаш искаше да ме задуши, за да ми спести всички болки през годните, защото знаеше със сигурност, че ще ги преживея. Ръцете ѝ миришеха на сапун. Обожавах това ухание, защото миришеше на цветя, миришеше на мама.

Не се върна. През минутите на очакване мамех времето, вкусвайки сълзите си и опитвайки се да си спомня в кой момент от миналото ми, вече бях ги опитала със същия вкус. Имах богат набор от мостри с различни вкусове, но тези в момента не отговаряха на познатите ми вече. Бях открила нов вкус, сълзите ми бяха станали леко сладки. Изтичах в стаята, взех парите си и ги пъхнах в куфара. Слязох на пръсти по стълбите, отворих вратата и погледнах навън, страхувайки се да не го видя пред мен, казвайки “Предупредих те, трябваше да ме послушаш, мърло! Сега ще загазиш!”. Но сянката му я нямаше, никога повече нямаше да я видя. Една крачка, две крачки, три крачки. Все по-бързо, почти тичайки. Завих по уличката вдясно, видях господин Смит на вратата на къщата му, докато оправяше цветята в саксии, поставени на входните стълби. Децата му, Мартин и Сенди, се въртяха около него като пеперуди около красиво цвете. Той се шегуваше с тях и с майка им, която също беше дошла на прага на къщата и ги гледаше усмихнато. Забавих крачка, за да видя по-добре тази картина на щастливо семейство - такова, каквото аз никога не бях имала – и за да я отнеса с мен, преструвайки се, че поне отчасти е и малко моя. През последвалите пет години баща ми никога не ме потърси. Още по-малко някой ми каза какво е направил. Когато се върнах без желание у дома, в деня на погребението му, съседите ми разказах, че когато се върнал у дома през нощта на заминаването ми, мъртво пиян, както винаги, започнал да крещи, вдигайки на крак цялата улица. Никой не ме беше видял да излизам, никой не успял да отговори на въпросите, излизащи от отровената му с алкохол уста. Казаха ми, че чрез съмнителните си познати даже разбрал къде съм, но решил да ме остави на мира и да не ме преследва, защото знаел, че не бил добър баща и щял само да ме нарани, ако ме принудел да се върна при него. Бях решила да си тръгна и за него това беше достатъчно. Някой каза, че искал да награди смелостта ми и способността ми да го укротявам. Не повярвах и на дума от казаното, някои от хората дори не ме познаваха, но после фактът, че може и да е вярно, ме успокои, защото той изобщо не ме интересуваше. Чудовището беше умряло, убито от друго чудовище, по всяка вероятност, по време на оправяне на сметки.

Беше около девет часа на 15 септември 1960 година. Валеше като из ведро вече от три дена без прекъсване, щеше да вали още. Тъкмо се бях пробрала от работа. Често изкарвах по-дълги смени, за да спечеля малко повече пари. За пет години бях събрала достатъчно пари и с малък допълнителен кредит щях да си купя най-сетне къща, цялата само за мен. Животът ми се беше променил, най-накрая откривах постепенно идентичността ми. Може би все още много слаба, но въпреки това, моя. Работата ми помогна много в това. Помогна ми да поизгладя събраните през годините рани, но болката остана под многобройните белези, разположени по цялото ми тяло. Една пространна болка, доста по-поносима, макар и постоянна, която не оставяше възможност на душата ми да си почине. Сложих полуфабриката във фурната и седнах на масата в очакване да се приготви, държейки главата си между ръцете.

От няколко години вече имаше телевизия, но само някои богати семейства можеха да си позволят покупката му. Аз, със сигурност, не. В редките случаи, когато предаваха нещо интересно, спирах пред витрините на магазините за електроуреди, където се събираха и други като мен, които не можеха да си позволят телевизор. Щом обаче, дойдеше време за затваряне, обичайният, пълничък мъж с мустаци се приближаваше, защитен от витрината, за да съобщи, разтваряйки отчаяно ръцете си, че „предаванията за деня са приключили“ или че утре щяло да има „чудесни оферти в магазина, на които ние нямало да можем да устоим, за да отнесем най-накрая в дома си един телевизионен апарат“. Тези думи бяха изписани на лицето му, нямаше нужда да ги произнася. Опитвах да се пъхна и в някой бар от онези, които поставяха телевизор на разположение на клиентите, предимно през студените, зимни месеци или през дъждовните вечери. Но миризмата от алкохолните изпарения ме удряше веднага в главата и ми напомняше баща ми, което ме принуждаваше да побягвам като затворник в търсене на пътя към свободата.

У дома имаше едно старо радио, което включвах от време на време, когато изпитвах желание да чуя нечии глас, който е достатъчно далечен и който не очакваше отговорите ми или какъвто и да е разговор с мен. Бях го намерила на една сергия за втора употреба, за няколко долара. Беше развалено, но продавачът ми гарантира, че можело да се оправи лесно. Купих го без да съм сигурна, че сключвам добра сделка, а един приятел предложи да ми го оправи гратис. Казваше се Райън. Този мъж беше единственият човек, способен да ми даде едно здраво и безусловно приятелство, точно от каквото имах невероятна нужда и каквото не бях имала през целия си живот. Дори и спрямо него оставах по-скоро затворена в различни аспекти, но докато другите се чувстваха длъжни да сондират слабостите ми, той ги уважаваше. Райън никога не ме питаше нищо свързано с миналото ми, не осъждаше никога действията ми като лоши или добри, нито малкото избори които бях направила откакто живеех като свободна жена. Разбираше, когато имах желание за разговор, защото изсипвах всичко като придошла река, а той просто изслушваше. Приемаше ранимостта ми, изразена чрез мълчания, когато исках да остана сама, за да мачкам листа от салата върху кухненския плот. Когато забелязваше, че идва някой от тези мои чести моменти, той ме поздравяваше с козируване и се оттегляше с маршова стъпка, без дума да каже, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Караше ме да се смея, караше ме да се чувствам добре. Както никога не се бях смяла и не се бях чувствала в предишния ми живот. Изпитвах нещо към него, някакво странно чувство, което не можех да разпозная или да му дам име. Един ден, когато бяхме един срещу друг, с явното намерението да се целунем, използвайки сила го отблъснах. Изпитах страх. Тогава не разбрах от какво, но знаех, че ме е страх. Въпреки това, този незрял жест от моя страна, не го отказа и той продължи да се държи както винаги с мен. Един ден ми каза, че семейството му се мести, заради работата на баща му и някои проблеми, с които трябвало да се справят. Не ми каза къде отиват да живеят, ставало въпрос за сигурност. Затова трябвало да заминат за известно време и нямало да мога да се свържа с него по никакъв начин. Но не бивало да се опасявам, защото той щял да ме потърси, щели сме да държим връзка и щял да се обади веднага щом ситуацията се успокояла. „Обещавам ти, Мелани. Дай ми ръката си, сложи я тук и почувствай. Усещаш ли сърцето ми?“ – това бяха последните му думи, докато поставяше ръката ми върху гърдите му и преди последното му козируване и последния му марш, който предизвестяваше заминаването му. Не отговорих на думите му тогава, с думи, които всъщност исках да изкажа и които заседнаха на гърлото ми, задавено от плач и отнемащ ми въздуха.

Чрез онова радио което ми напомняше присъствието му в живота ми, слушах пасивно радиопредаванията, новините, метеорологичните прогнози, песните на Бийтълс, Хендрикс, Армстронг и Ролинг Стоунс. От няколко години и един млад мъж беше се появил на музикалната сцена. Казваше се Елвис Пресли, един бял младеж, който побъркваше всички момичета, когато пееше по време на изявите си, използвайки определени движения в интимната област. Младите жени не се опасяваха да употребят голяма част от заплатите си, за да си купят плочите му или да присъстват на концертите му, мечтаейки, може би, да се хвърлят в нищото и силните му ръце да ги поемат още в полет. Треската по хубавия младеж от Мемфис зарази и мен. В един магазин намерих плочата му и я купих, макар у дома да нямах грамофон. Месеци наред събираше прах, изложена у дома на показно място. Обожавах я мълчаливо, случваше ми се да се спра и да я наблюдавам няколко минути, а всеки път щом вземех заплата, ми се искаше да купя грамофон, за да мога най-сетне да я чуя. За младите жени на двадесет и осем години като мен, Елвис беше темата, която обсебваше разговорите между колежките, обедните почивки, всеки момент от деня. Вероятно било да е добра партия във всички аспекти. Колежките ми - „другите“, както често ги наричах, описваха прекалено детайлирано еротичните си фантазии спрямо този млад мъж. Някои от тях споделяха, че не биха имали проблем да изоставят мъжа и децата си, ако „красавецът“ им даде и най-малка надежда. Не ги разбирах докрай тези разговори, не бях способна да преценя силата на изходящата енергия, която ги подхранваше. Когато обаче се говореше за секс, изпитвах чувство на силно неудобство, чувствах как срамът у мен се ражда и надига от вътрешностите ми, задушаващ като ръце стегнати около шията ми с намерението да ме задушат. Сексът ми напомняше чудовището, страданието ми, болката и всички унижения, които трябваше да понасям, вкусът на спермата на един болен мъж, разстлана върху младия ми корем, върху бледата ми кожа, която би трябвало да познава само чистота и невинност, на кръвта ми и онази на майка ми, изливана всеки ден върху белите чаршафи на едно вечно неоправено легло. Познатите ми усетиха, че нещо с мен не е наред. Някои от тях не се намесваха, други го правеха под претекста, че искат да ми помогнат.

«Какво има, Мел?».

«Нищо, защо питаш?».

«Така. Много си странна.».

«Такава съм, какво да направя?», отговарях, разтваряйки ръце като знак на примирение с начина ми на живот.

«Жени ли харесваш?».

«Моля?».

«Попитах дали харесваш жени, дали по тях си падаш?».

«Жени ли? Не говори глупости, моля!».

«Толкова години вече, един път не разказа някоя история за секс с мъж, докато ние всичките сме го правили. Добре, може би още не си го правила, но може би, би искала да го направиш и може да се посъветваш с нас. А ти, какво? Свиваш се в черупката си като костенурка».

Как можех да кажа, че моят „първи път“ беше на пет годинки е че той беше баща ми? Каза ми, че ще си поиграем. Как можех да ѝ кажа, че играта която той беше измислил за мен и която се състоеше в безсрамно изследване на интимните ми части, всъщност никак не ми беше харесала, защото на онази възраст предпочитах да играя с кукли, както всяко друго момиче? Как можех да ѝ извикам в лицето, че ако не бях играла с него така, той щеше да принуди майка ми да се подложи на същото, но с различни и много по-строги, подходящи за възрастни правила.

«Това е тема, която не искам да коментирам, няма специална причина. Може би не съм готова още или никога няма да бъда. Така е и толкоз».

«Добре, Мел, както искаш. Довечера момичетата ще правят пижамено парти. Искаш ли да дойдеш?».

«Ще има ли мъже?».

«Не».

«Ще се говори ли за секс?».

«Не знам, но се опасявам, че да».

«Тогава не, благодаря. Няма да има какво да кажа и ще бъда само в тежест за всички».

Когато се прибрах същата вечер, взех плочата на Елвис и я изхвърлих в кофата за боклук.

Чух звънецът да звъни веднъж, после още веднъж, докато успях да отворя вратата.

«Идвам!», извиках силно.

Когато отворих вратата, пред мен стоеше един полицай. Валеше като из ведро. Униформата на полицая беше вир вода, макар да беше слязъл току-що от колата, паркирана на няколко метра от входната ми врата. Колегата му седеше още на мястото на шофьора и гледаше към нас. Тялото му беше приведено напред, а очите му гледаха нагоре, за да наблюдава сцената по-добре през пролуката на прозореца.

«Добре вечер», казах учудена.

«Добър вечер. Вие ли сте госпожица Мелани Уорън?».

«Да, аз съм, какво има?».

Бях стресната и объркана от мигащите светлини на автомобила им, които ме заслепяваха и очертаваха небесносини сенки в нощта, които огъваха телата си срещу земята и фасадата на сградата.

«Полицай Паркър, госпожице, може ли да вляза?», попита той, докато ми показваше служебната си карта с негова снимка отпреди някоя и друга година. Оставих го да влезе, доближих се до вратата, но без да я затварям.

«А колегата ви отвън?».

«Не се притеснявайте, той ще чака там. Тук съм заради баща ви, господин Брад Уорън».

Останах безмълвна и неподвижна, в очакване мъжът да продължи и ми каже защо е тук. Зададох си хиляди въпроси, запитах се, дали чудовището отново е действало и коя ли е жертвата му. Помислих си, че е участвал в някой побой. Опасявах се, че ме е потърсил и че се е свързал с полицията и че чрез тях ме е намерил, за да ме задължи да се върна с него у дома.

«Какво е направил баща ми?», попитах, докато свитите ми в юмруци ръце, облени в студена пот, мачкаха нервно плата на полата ми.

«Бил е убит, госпожице Уорън, съжалявам. Динамиката на случилото се още не ни известна, случаят не е приключен и разследването продължава. Три изстрела от пистолет са причината, от които един фатален в главата. Съседите са чули изстрели, три последователни изстрела, произхождащи от бързо движещ се автомобил. Когато излезли, видели тялото на баща ви, проснато на земята, потънало в локва от кръв. Бил в безсъзнание, но все още жив. Починал е по-късно, на път към болницата. Изглежда като екзекуция, оправяне на сметки».

Продължавах да мълча, бях странно тиха, почти спокойна. Не показвах никаква емоция. Очите ми бяха вперени в краката ми, без да ги виждат, студената пот беше изчезнала, юмруците ми се бяха разтворили и най-накрая бяха пуснали плата на полата ми, сърцето ми биеше отново в нормален ритъм. Чувствах се добре, ужасно добре. Разкаях се за това чувство на чиста злина, разкаях се и за разкаянието ми спрямо това естествено изразено чувство.

«Госпожице, добре ли се чувствате?».

Кимнах, всичко беше чудесно.

«Пиян ли е бил?».

«Не, не е бил пиян, нивото на алкохол в кръвта му е било в нормата».

Погледнах го в очите, не можех да повярвам в приказката с щастлив край, където всички лоши стават внезапно добри и живеят до края на живота си щастливи. Или баща ми наистина беше се променил след изчезването ми?

«Пиеше ли баща ви? Често ли беше пиян?».

Лъжи! Отричай болката от изгарящия белег на лъжата, отпечатан върху кожата на душата! Непременно!

«Случвало се е, както може да се случи и в най-добрите семейства».

«В какви взаимоотношения бяхте с баща ви?».

Мигове на осезаемо съмнение в търсене на лъжовни думи и следователно, липсващи. Желание да сложа веднъж завинаги „край“ на всичко. Беше правилният момент, който очаквах.

«Нормални взаимоотношения, каквито са обичайни между един баща, бивш военен и едно момиче».

«Много ли беше строг баща ви с вас?».

Не отговорих, възпротивих се. Погледнах го за миг, почти непокорно, после се предадох и отново отместих погледа си от него.

«Наранявал ли ви е някога? Биеше ли ви?».

Излъжи още веднъж! Бъди постоянна в срама си, за да запазиш достойнството си!

«Не…».

«Не? Сигурна ли сте?».

«Да, сигурна съм, господин полицай…».

«Добре. Преди колко време напуснахте дома на баща си?».

«Преди пет години».

«През 1955, значи», повтори той, докато си записваше нещо в бележника.

«Може ли да ви попитам за причината?».

«За да започна мой, собствен живот, полицай! Вече бях на двадесет и шест години, нямах собствен дом, собствено семейство, работа! Исках да живея самостоятелно и независимо. Бях изморена да ме издържа и да моля хората за нещичко, за да имам пари за собствените ми желания».

Полицаят записваше, несмутим и без да ме гледа, също като журналист по време на интервю, направено на шампионата по бейзбол. Ужасно ме дразнеше нормалното му и сдържано отношение, задачата му да задава въпроси на хората и умението му да я приключи безпроблемно.

«Преди да напуснете предишния си дом или и през последвалите години държахте връзка с него?».

«Не», отговорих аз. Съжалих обаче веднага и се поправих, «Или по-точно, да, но рядко».

«Не чувствахте ли потребност да се срещате, да си говорите, да си разкажете как прекарвате дните си?».

«Вие полицай ли сте или психолог?», възкликнах. Границата ми на търпимост беше премината вече. Река, която е по-висока от собствения си бряг, не може да задържи водите си и да продължи да тече надолу, без да се излее навън и да причини смърт и разрушения.

«Всъщност и двете. Моля ви, Мелани, отговорете на въпросите ми. Това ще ни помогне да приключим случая. Разчитам на сътрудничеството ви, макар да си давам отлична сметка, че изживявате труден момент».

Не беше разбрал абсолютно нищо, но както винаги се примирих и отговорих дистанцирано на въпросите му, сякаш не се отнасяха за мен.

«От деня, в който напуснах онзи дом, нямах нищо повече за споделяне с баща ми. Поех живота си в ръце, взех си вещите и си тръгнах. Намерих този малък апартамент, където живея в момента, и работа като медицинска сестра в болницата. Постепенно станах независима, всичко вървеше добре. Баща ми от своя страна, можеше да поеме в ръцете си собствения си живот, без да се налага да издържа дъщеря си. Не сме се търсели и преди, когато живеех с него, никога не сме си споделяли. Каква би била причината да започнем да го правим след заминаването ми?».

«Разбирам. Преди да напуснете къщата, забелязахте ли нещо странно в баща си или дали е имал някакви проблеми за нещо или с някого?».

«Не, доколкото ми е известно, полицай. Не».

«Благодаря, Мелани. Сега бих искал да ви попитам някои неща във връзка с майка ви, ако може».

Всъщност не можеше и още как да не можеше! Не исках да безпокоя отново майка си, която беше тормозена достатъчно дълго по време на живота си. Опасявах се от въпросите, които можеше да ми зададе, но се подложих и на този разпит.

«Майк а ви Джейн се е самоубила през 1951 година. В документите пише, че именно вие сте открили тялото й, след като сте се прибрала от колежа. Бихте ли потвърдили това?».

«Да, потвърждавам. Майка ми даде връзка с ключове за първи път, именно онази сутрин».

«Следователно е ясно, че майка ви е планирала жеста си, не е бил някакъв импулс».

«Да. Така предполагам…».

Грешен отговор, Мелани!

«Да. Можете ли да разкажете, какви бяха взаимоотношенията между вас и майка ви, както между майка ви и баща ви, моля?».

Шах и мат. Царицата падна. Не дишах, опитах да се затворя в черупката ми, търсейки най-краткия път към нея. Но черупката беше останала отворена и мъжът ме виждаше, следваше ме, улавяше ме и ме изваждаше навън. Всеки път, без изход. Лъжи, най-добре продължавай да лъжеш!

«Майка ми беше болна. Не беше лоша майка, напротив! Но беше слаба и често разумът я напускаше. Често я чувах да плаче през нощта, но бях прекалено малка, за да ѝ помогна».

«Разбирам. В документацията пише, че баща ви често е крещял и често се е прибирал късно вечер, напълно пиян, вярно ли е?».

«Да, случвало се е».

«Случвало се, ясно. Това повлия ли на екстремния жест, извършен от майка ви?».

«Не знам, бях твърде малка, казах ви».

«Мелани, когато майка ви е починала, вие сте била на двадесет и две години, не сте била малка».

Той грешеше. Душата на майка ми беше умряла много по-рано, това, което аз намерих, студено и неподвижно, потънало в собствената си кръв, беше обвивката на призрака й.

«Полицай, в момента се чувствам много изморена, казах, опитвайки да се използвам единствения път за бягство, който ми оставаше».

«Разбирам, Мелани, разбирам ви. Моля ви само да отговорите на още един, последен въпрос. Как продължиха взаимоотношенията между вас и баща ви, след смъртта на майка ви и преди да напуснете дома си?».

В леглото, под звуците на ударите му в сърцевината на нощта! Ето как бяха продължили взаимоотношенията ни. Животните, които отиваха на заколение, бяха по-уважавани от мен, защото накрая биваха убити и изядени, тоест, изчезваха. Аз оставах жива, ранена отвътре и отвън, принудена да се гледам всяка сутрин в огледалото, за да търся новите си белези, които обогатяваха моята уникална колекция. Още една лъжа, само още една, последна. Или пък не.

«Баща ми се промени след онзи ден, стана напълно отсъстващ. Чувстваше се неспособен да се грижи за мен, тъй като смяташе, че се провалил напълно в опита да спаси съпругата си. Сподели ми го една вечер, докато плачеше».

«Обяснете по-добре».

«Това, което пише в досието му е вярно. Баща ми се връщаше често късно вечер и обикновено беше пил доста. Крещеше на майка ми, изкарваше си на нея гнева, че не може да ѝ помогне, да я обича, както всъщност трябваше и би искал. Крясъците ехтяха в къщата и се чуваха и отвън, съседите винаги ме гледаха особено на другата сутрин, сякаш ми съчувстваха, сякаш ме съжаляваха. Когато майка ми умря, баща ми се предаде. Може би и той умря в известен смисъл онзи ден с нея. Дистанцира се напълно от мен, прекарваше дните си в хола, четейки».

И да обмисля как да ме изнасили отново същата вечер, си помислих. Но внимавах много добре да не ми се изплъзне.

«Следователно, вие се почувствахте изоставена и решихте да си тръгнете като започнете свой, собствен живот».

«Да, господин полицай, така е».

За първи път можех да дишам.

«Благодаря, Мелани. Извинете ме за всички неподходящи въпроси, които ви зададох в този момент, но както сама можете да се досетите, беше необходимо. Сега картината се изяснява».

Погледна ме мило, аз му отвърнах. Любезност примесена с фрустрация. Криех лицето си опетнено от лъжата, скрита в гънките на страха ми, там, където беше останало още малко място, за да потъна напълно и да избягам. Както онзи ден, в който защитена от тъмната нощ без луна и звезди, стоях неподвижна на вратата на леговището, за да наблюдавам как чудовището разкъсваше жертвата си. Както в деня, когато излязох от дома с ключовете в ръка за първи път, без да ме интересува нищо друго и преди всичко, какъв беше повода накарал майка ми да ми ги даде. Както всички онези дни, когато исках да кажа на майка ми, че я обичам, но не го направих.

«Трябва да дойдете до централата, за да попълним профила и да се подпишете, после ще поискат от вас да разпознаете тялото и да уговорите всичко необходимо във връзка с организацията по погребението».

«Добре, ще го направя утре сутринта».

Усмихна ми се и си тръгна. Останах права до отворената врата, влажният от дъжда въздух мокреше лицето ми, смесвайки се със сълзите ми. Колегата му запали двигателя на колата, погледна ме и ми помаха за поздрав с ръка. Отвърнах му. Полицай Паркър отвори вратата на автомобила и без да се интересува от дъжда, който го мокреше, се спря и ме погледна, после ми помаха. Каза ми нещо, което не разбрах, една далечна гръмотевица покри гласа му. Лицето му беше ясно, значи би трябвало да е нещо хубаво. Кимнах с глава, обърнах се и влязох в къщата, затваряйки вратата след мен. Мигащата светлина от синята лампа беше изчезнала, домът ми беше отново като преди и аз също. Върнах се в кухнята, ястието което топлех беше вече студено. Не бях гладна вече, не бях и жадна, нямах дори въздух в дробовете си. Гърлото ми беше издрано от плачът, който потисках през цялото време. „Защо да плачеш? И за кого?“. Не намирайки отговор на този въпрос, всички прегради паднаха, разрушавайки светкавично всичките ми защити. Предадох се безусловно на това, което отдавна очаквах със сърцето си. Чудовището беше мъртво и нямаше повече да ме наранява. Да, чудовището беше най-накрая мъртво, убито от друго чудовище. Щеше да гори в адския огън, никога повече нямаше да срещне майка ми, защото бях сигурна, че тя обитаваше в рая. Сега бях сигурна в това. Мъртъв, убит през единствената вечер, когато не беше пил алкохол, колко интересно! Може би, защото през онази вечер чудовището беше просто човек, не беше облякъл сценичния си костюм, този, който го правеше силен и агресивен. Беше направил голяма грешка, фатално недоглеждане. Беше намалил бдителността. Когато избираш злото като начин на живот, трябва да се научиш да се оглеждаш, защото ще ти се отвърне също със злина. Може би, именно човекът, изморен да играе роли, изморен от всичко, беше изгорил костюма си. Може би самият той е искал да убие чудовището, за да се превърне в герой, разголвайки се пред тълпата и излагайки се пред враговете си, крещейки „Не ме ли виждате? Тук съм! Хайде, страхливци, какво чакате и не ме убиете?“. Може би е искал да усети какво е когато кожата е разрязана, когато металът прорязва месото и навлиза в тялото. Може би е искал да знае какво е да чувстваш как кръвта ти изтича от вените, усещането, че ще припаднеш, докато звуците се отдалечават и всичко става черно пред притворените очи, които гледат асфалта, току до кучешкото изпражнение на някое улично куче, минало минути преди това оттам. Да, може би се беше случило именно така. Хвърлих храната в кофата за боклук и отидох да спя. Сънувах нещо хубаво онази нощ, но не помня какво.

На следващия ден изпълних за последен път задълженията към този човек, баща ми. Когато ме попитаха дали предпочитам да погреба трупа му или да го кремират, отговорих без колебание. Поисках да го кремират, давайки му възможност да изпита какво го очаква за вечни времена. Поисках да присъствам на мрачния спектакъл. Виждайки как дървения сандък влиза в пещта и как излиза като прах, предизвика мрачна възбуда у мен. Не показах емоциите си, не пролях и една сълза. Насилих чувствата си, затваряйки ги в леден блок – сърцето ми, превърнало се в хладилна камера по повода.

Наследих къщата и малко пари, които бяха останали - онова, което баща ми не беше успял да похарчи за алкохол и други си пороци.

Поставих на земята урната с праха му, на едно скрито място, за да не се вижда. Останах за малко в къщата, за да чуя звука на тишината, наблюдавах следите от пръсти в непочистената прах върху мебелите. Чувах виковете и плачът на майка ми, тези, които за да не чувам – пеех, стиснала плюшената си играчка. Чувах воплите и риданията, следващи бурята. Поглеждайки към фотьойла, където седеше баща ми, видях един самотен човек, един стар човек, лишен от живот. В ъгъла видях бастун, представих си как го стиска в ръце, докато едвам ходи из къщата, търсейки някой, за да го набие. Някой, който не беше вече там. Един човек, принуден да излее гнева си върху самия себе си и така до деня, в който се беше предал. На един рафт намерих портмоне, взех го и го отворих. Съдържаше малко дребни и една снимка на майка ми, която ме държеше в ръцете си. Обърнах снимката, имаше дата. Беше рождената ми дата, денят, в който получих плюшената играчка. От този ден всичко се промени. Приказката за щастливото семейство направи място на един ад, на едно съществуване без бъдеще. Слабите ми и мъгляви спомени не ми позволяваха да фокусирам онзи момент, случката, която промени завинаги хода на нещата и на живота ни. „Ще мине много време преди да се превърна в тор за растенията!“, често крещеше баща ми, когато беше гневен. Това време беше дошло, както за него, така и за много други. Беше дошъл моментът да се превърне в това, което винаги беше отричал. Взех урната и счупих пломбата. Отворих я и изсипах съдържанието в една купа, допълвайки с вода. Разбърках отвратена с една лъжица. Излязох от градината и изсипах калната смес в корените на растенията, любопитна да видя какво ще се случи. Бях обаче разочарована, защото не се случи нищо.

Същата вечер пренощувах в къщата, после отново и после отново за трети път. Без обаче да успея да затворя очи. Не можех повече да остана там, тя не ми принадлежеше. Пуснах я за продажба и не трябваше да чакам дълго, за да се освободя от нея. След няколко седмици я купи едно тричленно семейство, баща, майка и дъщеричка. Наум им пожелах по-добър живот от този, който аз бях имала там. Когато се сбогувах с тях, подарих плюшената ми играчка на момиченцето.

«Вземи, за теб е».

«Ох, колко е хубаво! Мамо, татко, вижте какво ми подари госпожицата!», извика ентусиазирано то към родителите си, които ми се усмихнаха в знак на благодарност.

«Пожелавам ти никога да не ти се налага, но помни, мъничката ми, ако се случи нещо лошо, мечето ще те защити и ще се погрижи за теб!».

«Добре!».

Погалих я, поздравих ги и си тръгнах.