Читать книгу Усещаш Ли Сърцето Ми? - Andrea Calo' - Страница 4

Деня, в който затворих вратата зад себе си, ме завари неподготвена. Бях една дилетантка в живота, една бягаща съвкупност от плът и кости, търсеща нещо неопределено. Липсваше ми достойнство. Напредвайки с бърза крачка, си обещах по никакъв повод да не се обръщам, мислейки че, вече всичко беше приключило и че отсега нататък животът ми щеше да бъде друг и че щеше да се роди една нова Мелани. Десет крачки, сто крачки, после двеста. Обърнах се, сякаш някаква невидима ръка ме дръпна за рамената. Огледах къщата. Фенерът на фасадата се люшкаше от поривите на вятъра, движението й ме хипнотизираше. Завърнах се в мен и заплаках. Предадох се, обърнах се и най-накрая си тръгнах. Плачът беше изтрил страха, може би това, което казваха не беше вярно. Или може би, беше.

Вагонът ми втора класа, не беше препълнен. Само едно момиче и един възрастен господин ми правеха компания. Мъжът четеше необезпокояван „Дейли Телеграф“, докато момичето местеше погледа си от прозореца и лицето ми, опитвайки се да разбере коя от двете гледки го изумява повече, коя панорама е по-добра за прекарване на времето, коя е по-забавна. Дъвчеше настоятелно дъвка, а лицето му беше потънало в якичката на бялата й риза с червени квадрати. Носеше доста тесни дънки за тогавашното време. На пръв поглед ми се сториха неудобни, после забелязах обаче, че й стоят добре, подчертаваха почти перфектното й тяло. Напусках един живот, който почти не помнех вече, километър след километър опитвах да забравя мястото, от което идвах. И успявах с немалко старание или поне така си мислех. Не ми се щеше някой непознат да ме върне в миналото чрез глупавия въпрос „Откъде си?“, чийто отговор със сигурност не интересува никого. Не я погледнах повече. Затворих очи и потънах в гъстата мъгла на мислите ми, изгубена в поредица от картини, които рисуваха неволни изражения по лицето ми. Това събуди любопитството й и тя реши, че лицето ми е по-интересен спектакъл за гледане, защото в крайна сметка това, което се изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота си. Сподели ми го няколко месеца по-късно, след първата ни среща в онзи вагон, когато вече бяхме станали добри приятелки. Влезе контрольорът и поиска билетите ни, така бях принудена да отворя очите си. Погледнах я, тя ме погледна. Започнахме да си говорим някак различно, без поздрав, без неуместни въпроси, нищо такова. Тя говореше така, сякаш ме познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше да дъвче дъвка, без да й пречи. Аз никога не успявах да върша две неща едновременно без да сгреша, докато за нея изглеждаше напълно нормално.

«Ти наистина си странна».

«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».

Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.

«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».

«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».

Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.

«Какво виждаш?».

«Моля?».

«Попитах какво виждаш през прозореца?».

«Гледам полетата».

«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».

«Когато гледам полетата, виждам полетата!».

«Логично».

«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».

«Ах, не знам. Много често това, което виждаме, не е това, което гледаме. Или поне за мен не е така».

Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.

«Казвам се Синди».

«Мелани».

«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».

«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».

«Сигурна ли си, че не те дразни?».

«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».

«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».

Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.

«Знаеш ли какво означава това?».

«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».

«Остроумно наблюдение, Мел! Но това е само аритметика, няма нищо общо с това, което аз имам предвид. Исках да кажа, че съм млада».

«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.

«Значи сме почти връстнички».

«Е, не бих казала. Имаме цели десет години разлика».

«И какво от това?! От едно и също поколение сме. Това на Бийтълс, Елвис, джинси и разкопчани ризи, брилянтин в косите и Кадилак! Чу ли вече “A hard day’s night”, новата песен на Бийтълс?».

«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.

«И аз ги обожавам! А и момчетата са много хубави. Боже мой, как бих ги свалила!», каза тя, преди да затананика мелодията с хубав глас.

«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».

Замислих се задълго, сякаш решението дали да приема предложението ѝ или не, беше въпрос на живот и смърт. А това щеше да е нещо банално за един „нормален“ човек, инстинктивен избор. Инстинктът, който води животните и който аз никога не бях развила. Синди ме погледна в очакване на отговор. Мълчанието ми е и въздържаността ми я бяха учудили малко.

«Добре». Усмихнах ѝ се, сякаш исках да я наградя за търпението ѝ, в отговор на хилядите въпроси, които може би кръжаха в главата ѝ в този момент. Може би чаках именно да поиска да го направя, открехвайки сейфа, в който се бях затворила сама и да пусна вътре отново въздух, а може би и някое и друго парче остатък живот. Може би Синди ме смяташе почти за луда, човек, който се нуждае от помощ. И имаше право.

«Накъде отиваш?».

Неподходящ въпрос с труден отговор. Вече бях обаче направила компромис. Още една изповед от моя страна, нямаше да изкриви образа ми повече отколкото вече беше.

Нямаше да промени руслото на съдбата ми. Въпреки това, останах донякъде резервирана, докато ѝ отговарях.

«Отивам в Кливлънд».

«В Кливлънд! Жестоко! Аз съм от Кливлънд, връщам се у дома!».

Почувствах се като прегазена от валяк, една от онези машини, използвани за полагане на асфалта, които изглаждат дзифта докато стане гладък като стъкло. Този път обаче, в черният дзифт разпилян по земята, бях и аз.

«Ах!». Това беше единствения звук, който успях да издам с втвърдените ми гласни струни.

«Къде ще отседнеш?».

Още една язва се отваряше в още кървящата рана. Какво трябваше да отговоря? Че нямам определена цел? Че всъщност нямах дом, в който да живея, но че щях да обикалям улиците като бездомник, търсейки нещо евтино, където да преспя? Това е идея! Можех да кажа, че ще остана в Кливлънд само за малко, че само минавах оттам! Така щях да имам оправдание, за да се измъкна от кашата и да избягам всеки момент от нея, за да си възвърна живота! Моят живот! Да, но кой живот? Имах ли такъв?

«Ще бъда в хотел. Само минавам, ще остана няколко дена», отговорих, горда от това, че бях уцелила правилния път най-сетне и че го бях решила сама. Беше напълно ново чувство за мен, безкрайно могъщо, гениално, цяла лавина от енергия.

«Разбирам. За няколко дена. Добре, значи можеш да дойдеш с мен у дома!».

«Не, има си хас! Не искам да съм в тежест на никому. Благодаря за предложението, но не мога да приема, съжалявам».

«Каква ти тежест, Мел! Ние в Охайо сме такива! Имай късмет да ни откажеш гостоприемството!».

«Но ние от Западна Вирджиния сме малко различни».

«От Западна Вирджиния! Оттам ли идваш? От кой град?».

Думите ми бяха станали вече публично достояние. Дори и възрастният мъж свали вестника си, за да види това бегло лице, което изпълваше тясното пространство с думите си. Без съпротива изплюх и това.

«Жестоко!».

«Но какво означава “жестоко”?».

«Означава “хубаво”, “яко”! Къде живееш ти, извинявай? Никога ли не си чувала тази дума?».

Излъгах я, казвайки ѝ че съм я чувала, но че не можех да я вместя в речника си и затова бях загубила интерес от значението ѝ в този смисъл. Всъщност, знаех чудесно значението на думата, използвана преди всичко от подрастващите, това, което не разбирах, какво „жестоко“ намираше в нещата, които казвах. Защо това момиче успяваше да намери нещо добро или хубаво в нещата, градовете или ситуациите, които винаги съм ненавиждала? Започнах да си мисля, че може би, ако остана за малко с нея, щеше да ми се отрази добре. Може би щях да се науча да живея по-добре, крадейки безплатни уроци от едно по-младо от мен момиче, като социален паразит. Може би тя наистина знаеше как трябва да се живее в този свят, от който и двете бяхме част, с нашите безбройни различия.

«А ти къде живееш?», попитах.

«На брега на езерото Айри. Много красиво място, предимно вечер, когато градския шум намалее и се чува само този, идващ от езерото. Къщата ми има изглед точно към него и от градината може да се наслаждаваш на прекрасни, цветни залези. А и аз живея сама, никой няма да ни притеснява!», заключи тя с хитра усмивка, каквито бях виждала при някои петнадесет годишни, жертва на първите си хормонални сътресения.

Усмихнах ѝ се и по този начин потвърдих, че приемам поканата ѝ. Щях да ѝ се отплатя по някакъв начин, щях да разделя с нея разходите по покупките и консумативите, щях да работя и подобни. В онзи момент мислех, че става въпрос за кратък престой при нея, през това време щях да си потърся самостоятелно жилище и при нужда, можех да се виждам с приятелката си всеки път, когато бе необходимо. Приятелката ми! Изглеждаше толкова странно да го кажа и почти нереално да го чуя. Но грешах, при положение, че в онази къща на езерото Айри, прекарах голяма част от живота си. Само за един ден бях станала притежател на две неща само за мен – моя приятелка и мой живот. И всичко това заради или по вина на Синди и нейното безпардонно поведение, което беше премахнало всичките ми бариери и най-малкия остатък от желание за изолация. Нейното изпълващо присъствие ми даваше сигурност, както любовта на майката или прегръдката на сестрата, която никога не бях имала. С нейният агресивен начин да влезе в живота ми с думите си, с погледа си, с цялата си енергия и с дъвката в устата ѝ. Попитах я дали има дъвка и за мен, тя ми даде. За първи път в живота си дъвчех дъвка, имаше вкус на ягода.