Читать книгу Усещаш Ли Сърцето Ми? - Andrea Calo' - Страница 6

Кливлънд беше вече близо. Синди беше задрямала по време на последния участък от пътуването. Бяхме останали само ние двете във вагона, наблюдавах я внимателно, защото тя не можеше да ме види. Завиждах ѝ, защото изглеждаше щастлива, сигурна в себе си и в живота си. Едно по-младо момиче от мен, което беше живяло повече отколкото аз можех да си представя, което беше направило съзнателен избор да хване живота си здраво в ръце. „Нейният“ живот. Питах се поради каква причина бях говорила с нея, отговаряйки на въпросите ѝ и задавайки на свой ред други на нея. Не намирах отговор на този въпрос. Видимо не се познавах достатъчно. Потях се, независимо че свеж въздух от турбините изпълваше вагона и пронизваше до кости. Тя беше спокойна, блажено люляна от сънищата си. После влакът намали, придружен от досадното скриптене на колелата и спирачките, същото, което предшества пристигането на гарата. Синди се събуди и протегна ръце, както правех и аз всяка сутрин като дете, в първите секунди след пробуждането, когато нощните ми страхове oще не бяха се появили в съзнанието ми, за да ми напомнят каква е действителността ми. Усмихна ми се.

«Паднах като посечена, извинявай!».

Отвърнах на усмивката и с моята. Бях искрена и учудена от това едновременно.

«Малко си почина», потвърдих аз. Тя кимна.

«А ти какво прави?».

«Гледах през прозореца».

«През цялото време? Колко съм спала?».

Погледнах часовника.

«Почти два часа».

«Олеле! Не е зле!».

Не разбирах какво има предвид. Какво не беше „зле“? Това, че е спала почти два часа върху една движеща се купчина желязо някъде из полетата на Охайо? Погледнах я набръчквайки чело.

«Часовникът ти! Не е зле!».

«Ах, благодаря. Подарък ми е».

«От приятеля ти?».

Наведох поглед. Това момиче изравяше бавно всички трупове, които аз търпеливо и с посвещение, мъчително бях покрила със пръст и забравила. Отговорих половинчато.

«Нямам приятел, сама съм. Това е подарък от колегите ми в болницата, подариха ми го в деня на напускането ми, по време на празненството за изпращането ми».

Тя ме погледна, измервайки ме от главата до стъпалата. Наблюдаваше ме, чувствах се изучавана в детайли като експериментална мишка в лаборатория, на която са инжектирали смъртоносен вирус и трябва да се изчисли необходимото време за смъртта й. Внезапно сякаш загуби интерес към часовника ми, сега се беше съсредоточила върху мен, върху вида ми, върху нещастието ми, така, както тя ги усещаше в този момент. Може би обмисляше дали да не се „жертва“ за мен, да хване веслата на живота ми, за да го насочи нанякъде. „Моят“ живот, още веднъж. Вдигнах отново бариерата или малкото което оставаше от нея, не исках да страдам пак. Вече бях станала експерт и разпознавах симптомите, които предшестваха появата на болката, без колебание. Що се отнася до страданието, бях непогрешима, на мен можеше да се разчита. Реших, че това ще си остане само една среща по време на едно пътуване. Нямаше да отида в дома й с нея. Или може би да, за няколко часа, няколко дена, няколко години или завинаги.

Влакът спря и един глас от запис разгласи във вагоните, че сме пристигнали. Синди стана и напъха старателно ризата си в панталоните. Беше странно спретната след всичките часове прекарани в седене. Усетих парфюма й. Беше свеж, сякаш току-що напръскан. В този момент забелязах двата големи куфара, които носеше по време на пътуването, учудих се как можеше да ги носи сама, без ничия помощ. Станах и усетих, че от тялото ми се носи неприятна миризма на пот. Така се засрамих, че реших да седна отново. Щях да изчакам тя да излезе от вагона, за да стана отново, без опасения, че ще умириша въздуха на канал. Но нея изобщо не я интересуваше. Може би беше разбрала проблема ми или пък, не. Така и никога не разбрах.

«Отивам напред, ще се видим отвън», каза тя с усмивка.

«Добре, взимам си куфара и ще те настигна».

Тя ме погледна докато протягах ръце към багажното отделение разположено високо над главата ми. Не се помръдна.

«Това ли е? Това ли е целия ти багаж?».

«Да. Взех само някои неща. Останалото го оставих у дома, няма да ми трябва тук». Лицето ѝ реагира с учудено изражение.

«Както кажеш, Мел! Хайде, да тръгваме преди конят да е потеглил с магаретата върху себе си!».

«Моля?».

«Нищо, така се казва тук! Ние сме магаретата, туй то!».

Избухна в смях, видимо беше щастлива, че се завръща у дома, за да продължи да живее, собствения си живот. А и за да повлече със себе си и остатъците от моето съществувание. Ходеше пред мен, а аз я следвах, както куче свързано с невидима каишка следва господаря си. Възхищавах се на красивото ѝ двадесет и пет годишно тяло, завиждах на фигурата ѝ, която сякаш беше изваяна от умелите ръце на скулптор. Бюстът ѝ беше щедър, дупето стегнато, красивите ѝ дълги и прави крака, изпълваха перфектно тесните дънки. За момент докоснах ханша си и фантазията ми моментално се изпари. Само завистта остана да ме държи за ръка, отново и не за последен път.

През изминалите години в колежа, независимо от всичко, успях да постигна някои успехи в личен план. Бях образцова студентка, едно от онези момичета, които винаги са спретнати, с чиста и винаги изгладена якичка, винаги с подготвени уроци и написани домашни. Освен това, аз не общувах с никого. По мой избор, както и по неволя, така и никога не взех участие в никоя от групите, които оживяваха студентското градче. Поради тази причина, предполагам, повечето от състудентките ми завиждаха и ме сочеха като подмазвачка. Една от тези, които зад ангелското си лице крие лични интереси и задни мисли. Някои от тези мнения ставаха все по-категорични с времето и специално едно от тях, може би най-злепоставящото за една жена от тогавашното време, стигна до ушите на ректора. Той познаваше отлично студентския ми път, успехите ми в учението и поведението ми, както в института, така и навън. Преди всичко обаче, познаваше баща ми и характера му. Бяха служили по време на войната заедно и той също помнеше сърцераздирателната сцена с баща ми, който държи в ръцете си умиращия си другар, опитвайки да сдържи сълзите си, отчаянието и страха. След като се беше върнал обаче у дома при близките си, този мъж беше успял да забрави всичко, беше започнал брилянтна академична кариера, за да стане после ректор на същия институт. Може би и затова се погрижи да ме държи под закрилническото си крило, защитавайки ме от всички и от всичко. Заради поста си в института обаче, не можеше да върши всичко публично. Един ден ме извика в офиса си, с баналната причина да ме попита какви намерения имам за бъдещето си и да ми предложи изследователска работа в института, след като приключа следването си. Спомена ми за слуховете, които чул за мен, предоставени му от негова довереница, както я нарече.