Читать книгу Заливът Кисмет - Dawn Brower - Страница 11

Лейлия се взираше в Наш така, сякаш го вижда за първи път. Това не беше нейният приятел. Наш изглеждаше така все едно е… “Пин ли си?” Тя затвори вратата след себе си и свали палтото си. Ако беше пил много, ще има нужда от някой, който да се грижи за него.

“Може да съм изпил няколко глътки уиски.” Той вдигна бутилката, която беше по-малко от половината.

“Моля те, кажи ми че бутилката не е била пълна.” Какво го е накарало да пие толкова много? Беше Нова година, но все пак… Наш не пиеше много. “Дай ми това.” Тя взе бутилката от ръката му и я сложи на плота, извън обсега му. “Какво ти има? Цял ден се държиш странно.”

“Не може ли човек от време на време да пие ма спокойствие?” Той махна с ръка към телевизора. “Погледни, един от рицарите ти. Не искаш ли да видиш дали е готов да сграбчи купата на Холивуд?”

Лейлия хвърли поглед към телевизора. Гавин Дели определено беше на малкия екран и играеше пред публиката. Винаги е бил такъв. Мъжът се радваше на вниманието и се къпеше в светлините на прожекторите. Гавин беше привлекателен. Определено имаше качества на филмовата звезда и той използваше прекрасното си лице и мускулесто тяло, за да си прокара път. Единствената причина, поради която знаеше нещо за Гавин, беше заради привързаността му към Тристан. Някога Тристан и братовчедка й, Сейдж бяха неразделни. Тя все още не разбираше какво ги раздели, но това не беше нейна работа. Сейдж изчезна приблизително по същото време, когато Гавин тръгна за Холивуд. Понякога се чудеше дали имаше връзка, това че двамата напуснаха града заедно. “Не се интересувам от Гавин или който и да е от така наречените рицари. Никога не съм искала да съм насред това трио.” Това звучеше много по-гадно, отколкото възнамеряваше…

“Тогава какво искаш?” Думите му се заваляха, докато говореше. “Защото си мислех, че те познавам, но очевидно не съм прав.”

Лейлия въздъхна. “Имаш ли нещо против да направя кафе? Мисля че имаш нужда от една чаша. Знам, че аз със сигурност имам.” Ще й трябват няколко чаши, ако ще се занимава с всичко, което го притесняваше.

“Както искаш,” отговори той. “Но аз не искам. Върни ми бутилката с уиски. Това е всичко от което се нуждая в момента.”

Лейлия отиде до плота и сложи чаша под единичната му кафе машина. Тя постави капсулата с кафе в дозатора и се увери, че е пълна с вода, след което натисна бутона за включване машината. Тя забеляза бутилката вино, която му бе дала по-рано същия ден. Поне не беше пропилял реколта за пиянството си. Това вино трябва да се отпива с удоволствие, а не да бъде пропиляно на вятъра. След като кафето беше готово, тя му го подонесе – черно, както го харесваше. “Заповядай,” тя му го подаде. “Горещо, тъмно и силно. Макар и да не е еднакво силно като над половината уиски, което вече си погълнал.”

Той помириса кафето и й го подаде обратно. “Казах ти че си искам уискито. Единственият начин да ме накараш да изпия това е ако добавиш доста алкохол към него.”

Тя въздъхна, взе чашата от него и я постави на масата пред дивана, след което седна до него. “Няма да ти дам повече уиски. Защо не говорим за това, което те притеснява вместо това.”

Гласът на Гавин отекна из стаята и Наш на практика изръмжа към телевизора. Лейлия вдигна дистанционното и го изключи. Не й трябваше повече да го провокира. Тя беше добре запозната с неприязънта му към Гавин, Тристан и Пърсивал. Тези тримата блестяха в гимназията, а Наш беше в отбора на зубърите и задръстените. Той разцъфтя през годините и се превърна във великолепен мъж. Тя предпочете златистата му руса коса и светлосините очи, които отразяваха неговата интелигентност. Наш беше гений. Той разработи софтуер, който го превърна в много богат човек. Можеше да си позволи имения, но предпочиташе мъничкия си едностаен апартамент над Серендипити Лейн, магазина на братовчедките й.

“Какво те прави щастлива?” попита я той. “Искаш ли нещо повече от лозето и винарната?”

Тя протегна ръка и прибра един от дългите му златисти кичури зад ухото му. Беше я оставил да порасне през последната година и беше достатъчно дълга за да я прибере на опашка. Лейлия харесваше когато косата му е по-дълга. “Дали някой наистина знае какво иска? И разбира се че съм щастлива. Обичам лозето и винарната.”

“Но не искаш ли… Не знам… Повече?”

“Искаш да кажеш нещо повече като любов и семейство? Може би дори къща с ограден двор и куче, което да върви с нея?” Тя сви рамене. “Бих искала някой ден. С правилният човек.”

Той замълча в продължение на няколко секунди. “Разбира се. Правилният човек,” накрая промърмори под носа си. Наш разтърка очи. “Мисля че трябва да поспя.”

Лейлия не оспори това твърдение. Тя се изненада, че той е в състояние да държи очите си отворени или че не е повръщал, имайки предвид колко уиски е успял да погълне. “Добра идея. Нека те заведа до стаята ти.”

“Мога да се справя.” Той се изправи и се поклати малко, след което падна отново. “Добре, може би бих могъл да използвам малко помощ.”

Тя се засмя и се изправи, после протегна ръка, за да му помогне. “Да вървим здравеняко.” Неш успя да се изправи с нейна помощ. Той обви ръце около нея и се запътиха към леглото му. Което, за щастие, не беше толкова далеч. Той по-скоро падна, отколкото седна на леглото. “Нека свалим тази риза.”

“Да не се опитваш да ме съблечеш гол, за да можеш да се възползваш от мен?”

“Никога не бих…” Горещина плъзна по бузите й. Неш имаше прекрасни мускулести гърди, на които тя тайно се възхищаваше, но той нямаше нужда да знае това.

“Няма проблем, ако искаш да го направиш. Нямам нищо против,” каза й той. Тя разкопча ризата му и я свали. “Всъщност ще е приятна промяна.” Очите му се затвориха и той падна отново на леглото.”

Лейлия въздъхна и вдигна крака му горе на леглото, за да му е по-удобно, след което дръпна одеялото върху него. Тя започна да си тръгва, но той я извика, преди да стигне много далеч. “Не си тръгвай,” помоли я той. “Остани при мен.”

Тя се вгледа в него, а очите му изразяваха нещо, което тя не можеше да си обясни. Не беше нормално за него да я умолява по този начин. Имаше капчица тъга в очите му, която тя не искаше да вижда. “Добре,” съгласи се тя. “Поне докато заспиш.”

“Ще взема това, което мога да получа,” – промърмори той.

Лейлия се вмъкна в леглото с него и отпусна глава на рамото му. Усещането беше приятно. Не беше първият път, когато тя направи нещо подобно, но този път изглеждаше някак по-интимно. Той обви ръка около нея и я притисна по-близо до себе си. “Обичам те,” каза той под носа си. След това притисна за кратко устните си върху нейните и повтори, “Винаги съм те обичал.”

Сърцето и подскочи за кратко. Със сигурност не го е казал в романтичен смисъл. Дали? Защото ако го е направил, тогава може би съдбата се е намесила и я събра заедно с мъжа, когото обичаше. Беше крайно време…