Читать книгу Заливът Кисмет - Dawn Brower - Страница 9

Наш всъщност избяга от винарната. Лейлия трябваше да тръгне след него… Той се държеше странно. Сигурно нещо го притесняваше, но той реши да не й казва за това. Тя нямаше представа какво може да бъде. Само да не беше обещала на Пърсивал Райт че ще прекара посрещането на Нова година с него. Тя все още не знаеше какви мозъчни клетки трябва да е загубила, за да се съгласи на това. Пърсивал беше добре, но тя не го виждаше като дългосрочен партньор.

“Прибирам се в къщи,” – каза тя на Каприша. “Ще се видим утре на лозето.” Винарната беше затворена за първия ден от новата година, но все пак беше работен ден за тях. Просперити Винярд беше дом далеч от дома. Намираше се на около петдесет километра извън града и имаше малка селска къща, част от имота. Тя го споделяше със сестрите си и всички те имаха спалня там, когато оставаха да пренощуват, но с бизнеса им в града, това не се случваше твърде често.

Лейлия отиде до колата си и влезе вътре. Тя запали колата и я остави да поработи няколко минути, за да загрее, след което включи на скорост и се отправи към апартамента си. Когато вече се прибра, тя взе бърз душ и се подготви за своята среща. Надяваше се да не съжалява за това. Пърсивал щеше да я води на някакво парти, което ще се проведе в Уичис Брю. Братовчедка й, Есмералда беше съсобственичка на кафенето. Те поръчаха няколко кашона с розово шампанско от Грейп Флейвърс за събитието. Използваха го за да посрещнат Новата година.

Тя изсуши косата си и я разчеса, докато заблести. След това тя облече дълга синя пола с цепка почти до бедрото и черна блуза с дълги дантелени ръкави. След това обу чифт сандали с осем сантиметрови токчета. Лейлия обичаше да се облича официално, когато й се отдадеше такава възможност. Жалко, че не намираше много възможности да носи красиви неща.

Почукване на вратата я извади от мислите й. Тя отиде да отвори. Пърсивал, насреща й изглеждаше елегантно в тъмен костюм и зелена вратовръзка, която съвпадаше с цвета на очите му. Той й подаде една единствена роза. “Не бях сигурен какво харесваш. Надявам се че това е добре.”

Лейлия взе розата и я помириса. Тя наистина обичаше всички цветя, но розите не бяха сред любимите й. Той обаче не можеше да знае това. “Благодаря ти,” каза тя. “Прекрасна е.”

“Ти също,” – отговори той с глас, гладък като коприна. Тя не биваше да негодува, но по някаква причина това я подразни. “Готова ли си?”

“Да,” каза тя и постави цветето върху шкафа. Вероятно Лейлия би трябвало да го постави във вода, но не я интересуваше достатъчно за да си създава такива грижи. Защо правеше това? Какъв беше смисълът от всичко това? Пърсивал не беше мъжът за нея и въпреки това тя бе готова да излезе на среща с него. Тя въздъхна и се примири с една вечер в неговата компания. Тя каза „да“ и вече беше твърде късно да откаже. След като грабна палтото си и го облече, тя го последва навън. Не им отне много време да пристигнат в Уичис Брю. След като влязоха, тя закачи палтото си на закачалката и разгледа украсата. Есмералда и Тристан бяха надминали себе си. Имаше мънички бели светлинки, висящи из кафенето и балони навсякъде.

“Ти дойде,” Есмералда почти изпищя, докато придърпа Лейлия в бърза прегръдка. “Да ти донеса ли нещо?”

“Не,” – каза й Лейлия. “Благодаря ти.”

Есмералда се обърна към Пърсивал. “Тристан те търсеше. Мисля, че той е зад тезгяха. Отиди да го поздравиш.”

“Ще отида след малко.” Пърсивал погледна в посоката, където трябваше да се намира Тристан. “

“Както ти е удобно,” Есмералда му каза. “Трябва да видя и другите гости.” Тя се обърна към Лейлия и каза, “Не забравяй да се сбогуваме, когато си тръгвате.”

С това Есмералда се запъти да говори със следващия човек, който влезе в нейното полезрение. Това беше нейната братовчедка. Винаги в центъра на вниманието…

“Искаш ли питие?” Лейлия едва не обърна очи. Той не чу ли когато Есмералда й зададе същия въпрос преди малко?

“Не.” Тя не го наказваше за липсата му на внимание. Няма да има никаква полза. Тя не знаеше какво да каже. “Ще си взема по-късно.”

“Е, ако нямаш нищо против, аз ще си взема.” Той я остави сама и отиде до близкия бар. Тристан беше там, говорейки с някой друг. Когато Пърсивал се приближи, той се обърна към него и усмивката му стана още по-широка. Те се поздравиха така, сякаш не се бяха виждали от дни. До колкото Лейлия знаеше, те не се бяха виждали скоро, но по някаква причина това я дразнеше.

Те бяха в Уичис Брю не повече от петнадесет минути и Пърсивал вече я беше изоставил за да се види с един от най-добрите си приятели—тя не можеше да го вини, Лейлия може би щеше да направи същото ако Наш беше там. Пърсивал обаче трябваше да е джентълмен. Поне не е очаквала той да се грижи за нея.

Толкова за него, да е нейния рицар в блестящи доспехи… Добре, че не е искала той да бъде. Пърсивал изглежда нямаше да се връща в скоро време. Можеше да отиде да намери приятел, с когото да разговаря, но някак си това я притесняваше още повече. Освен това имаше само един човек, с когото искаше да говори, а той не беше там. Може би трябва да отмени срещата, преди наистина да я разочарова. Тя майтап ли си правеше? Тя я беше разочаровала още преди да е започнала…

Лейлия грабна палтото си и излезе от кафенето. Щеше да си прекара много по-приятно вкъщи с купа пуканки и чаша вино. Може би дори би се обадила на Наш, за да види дали би искал да ги сподели с нея. Това звучеше като все по-добра идея, колкото повече мислеше за това…

Тя погледна към Пърсивал и се замисли дали да му каже, че си тръгва, но отхвърли идеята. Вместо това тя извади телефона от джоба си и му изпрати бързо текстово съобщение, изпълнено с извинения и му каза, че трябва да си тръгне. Лейлия пъхна телефона обратно в джоба на палтото си и вместо да се прибере вкъщи, тръгна в посока към апартамента на Наш. Трябваше да се види с най-добрият си приятел.