Читать книгу Шепотът на Небесния Дракон - - Страница 3

Утрото в манастира «Светия Планински Лотос» винаги започваше с тишина. Не тишината на изоставеността, а тишината на съзерцанието. Преди първите лъчи на слънцето да докоснат високите върхове, обвити в мъгла, учениците вече бяха заети със своите сутрешни ритуали. За Лианг, това означаваше да седне в поза лотос на студената каменна плоча в главната зала, да затвори очи и да се опита да усети потока на Ци в тялото си.

Лианг не беше нито най-талантливият, нито най-бързият ученик. Беше просто… упорит. Беше тук от дете, намерен безпаметен на прага на манастира, с нито една спомен за миналото си. Майстор Хуа, старейшината на манастира, го беше приел, виждайки нещо в неговите спокойни, но все пак търсещи очи. И така, Лианг израсна сред строгия, но справедлив ред на монасите, научавайки древните техники за култивация, медитация и бойни изкуства.

«Ци е като река», често повтаряше Майстор Хуа. «Тя тече през всичко – през скали, през дървета, през теб. Твоята задача не е да я спираш, а да я насочваш. Да я разбираш. Да станеш едно с нея.»

Лианг се стараеше. Всяка сутрин, преди да се разнесе звукът на гонга за молитва, той се опитваше да усети тази невидима сила. Понякога успяваше да улови едва доловимо трептене, леко затопляне в дланите си, което караше устните му да се извият в едва забележима усмивка. Други дни, усещаше само празнота, студена и безжизнена, което го караше да се чувства неспокоен.

След сутрешната молитва и скромната закуска от ориз и зеленчуци, денят продължаваше с часове на тренировки. Лианг отработваше базовите движения на «Жеравът, който се издига» – серия от грациозни, но силни удари и блокове, предназначени да укрепят тялото и духа. Той се опитваше да имитира точно всяко движение, всеки дъх, както Майстор Хуа му беше показвал.

«Не е само в силата на удара, Лианг», беше казал Майстор Хуа един следобед, докато Лианг се мъчеше да изпълни една особено трудна комбинация. «Силата идва отвътре. Тя е в концентрацията, в увереността, в разбирането на противника. А най-важното – в разбирането на себе си.»

Разбирането на себе си. Това беше най-трудната част. Лианг знаеше, че е различен. Докато другите ученици говореха за своите семейства, за мечтите си да станат велики воини или мъдри монаси, той нямаше нищо. Нямаше спомени, нямаше корени. Само това име, «Лианг», което му беше дадено от Майстор Хуа, и желанието да бъде полезен.

Следобед, когато слънцето започваше да клони към залез, Лианг често прекарваше време в библиотеката на манастира. Беше малко, прашно помещение, пълно с древни свитъци и книги, написани на език, който само най-възрастните монаси можеха да разчитат напълно. Лианг не можеше да чете повечето от тях, но понякога, когато Майстор Хуа му позволяваше, му даваха достъп до по-стари, по-малко ценни текстове. Той обичаше да разглежда илюстрациите – дракони, които се виеха в небето, феникси, издигащи се от пламъци, мистични планини, обвити в облаци. Тези образи разпалваха въображението му, отключваха някакво дълбоко, непознато чувство.

Една такава вечер, докато разглеждаше стар свиток, изобразяващ величествен дракон с пет нокти, Лианг усети странно затопляне в гърдите си. Не беше обичайното леко трептене на Ци. Това беше нещо по-силно, по-дълбоко. Сякаш сърцето му пулсираше с огън. Той побърза да затвори свитка, притеснен от необичайното усещане.

«Всичко е наред, Лианг», каза тихо Майстор Хуа, който стоеше на прага на библиотеката, наблюдавайки го с проницателен поглед. «Понякога древните истории могат да събудят нещо в нас, което дори не подозираме, че съществува.»

Лианг само кимна, несигурен как да отговори. Той не знаеше какво точно означаваха думите му, но усещаше, че нощта, която предстоеше, ще бъде различна. Тишината на манастира, която винаги му беше носила спокойствие, сега сякаш беше изпълнена с очакване. Очакване на нещо, което предстоеше да се случи.