Читать книгу Заветът на Хроникьора - - Страница 3

Стерилната тишина в кабинета на д-р Амир Ал-Хатиб в Оксфордския университет се нарушаваше единствено от едва доловимото щракане на метал върху изсушена глина. Под ярката светлина на лабораторната лампа ръцете му се движеха с хладната прецизност на хирург. С малък дентален инструмент той внимателно почистваше прашинките от клинописна плочка на три хиляди години, разкривайки редовете от знаци, които за повечето хора биха били просто хаотични драскотини. За Амир те бяха гласове. Гласът на акадски търговец, оплакващ се от лошокачествена медна руда.

На четиридесет и пет години, д-р Ал-Хатиб беше на върха на своята област – история на древния Близък изток, със специализация в ранните семитски езици. Името му беше синоним на академична строгост и пробиви, които често пренаписваха параграфи в учебниците. Беше висок, с преждевременно посивели слепоочия, които контрастираха на тъмната му коса и маслинената кожа. Очите му, в цвят на силен черен чай, наблюдаваха света с аналитична дистанция, сякаш всичко – от древни артефакти до човешки същества – беше просто набор от данни за каталогизиране и разбиране.

Това беше неговата сила и неговото проклятие. Колегите му го уважаваха, но малцина го познаваха. Той присъстваше на конференции, изнасяше блестящи лекции и публикуваше в най-престижните списания, но винаги поддържаше невидима бариера. Емоционалният му пейзаж беше пуст като пясъците на Руб ал-Хали, а сърцето му – добре укрепена цитадела, в която никой нямаше достъп. За него историята не беше епос, а наука. Страстта, вярата и любовта бяха просто химически реакции, които замъгляваха обективната преценка – лукс, който един истински учен не можеше да си позволи.

Почукване на вратата го изтръгна от потъването му в древен Вавилон. – Влез – каза той, без да вдига поглед от плочката.

Асистентката му, млада и ентусиазирана докторантка на име Клеър, влезе предпазливо. – Извинете, докторе. Пристигна това за вас. С куриер. Изглежда… важно.

Тя постави върху бюрото му голям, твърд плик от дебела кремава хартия. Нямаше обратен адрес, само неговото име и титла, изписани с елегантен калиграфски почерк на арабски. Печатът беше от червен восък, отбелязан със сложен символ, който Амир не разпозна веднага – стилизиран палмов лист, преплетен със спирала.

Той остави инструмента си и взе плика. Тежестта му беше неочаквана. Счупи печата с ножа за писма и извади съдържанието. Вътре имаше един-единствен лист хартия, също толкова качествен, и малка, тънка плочка от слонова кост.

Писмото беше кратко и написано на класически арабски, езикът на поезията и науката, а не на ежедневния говор.

Уважаеми д-р Ал-Хатиб,

Пиша Ви от името на Фондация «Наследството на Леванта». Наскоро в Дамаск, в пределите на Стария град, беше направено откритие с неизмеримо значение. Открита е частна колекция, пазена в тайна от векове, която съдържа ръкописи и артефакти, способни да променят разбирането ни за ранната история на нашия регион и вярата, която го е оформила.

Вашата репутация Ви предшества. Вашият ум и Вашата обективност са ни нужни.

Приемете нашата покана да бъдете първият външен учен, който ще проучи тази колекция. Всички разходи ще бъдат поети. Пълна дискретност е от първостепенно значение.

Очакваме Ви.

С уважение, Пазителят

Амир изсумтя скептично. «Откритие с неизмеримо значение.» Хипербола, целяща да събуди романтичния трепет у по-сантименталните му колеги. Той беше получавал подобни писма и преди. Обикновено се оказваха или фалшификати, или дребни находки, силно надценени от ентусиазирани аматьори.

Дамаск.

Името отекна в тишината на ума му, не като географска точка, а като призрак. Градът на неговото раждане. Градът, който семейството му беше напуснало, когато той беше едва на осем. Спомените бяха фрагментарни, но силни: ослепителната, прашна светлина, ароматът на жасмин, смесен с подправките от пазара, виковете на уличните търговци и далечният, смътен тътен на насилие, който винаги витаеше на ръба на съзнанието. Беше се заклел никога да не се връща. Миналото беше чужда страна; той нямаше желание да подновява визата си.

Тъкмо се канеше да смачка писмото и да го хвърли в кошчето, когато погледът му падна върху плочката от слонова кост. Беше не по-голяма от кредитна карта. Върху нея беше гравирана карта. Но не на земя или град. Беше абстрактна, съставена от пресичащи се линии, концентрични кръгове и седем звездовидни символа, разположени в странно съзвездие. Стилът беше древен, напомнящ на ранна сирийска или набатейска иконография, но същевременно напълно непознат.

И тогава го видя. В центъра на картата, в сърцето на най-вътрешния кръг, имаше един-единствен знак. Знак, който беше виждал само веднъж преди, в неясна бележка под линия в монография отпреди век, описваща еретичен текст, смятан за изгубен. Символ, за който се предполагаше, че представлява «окото на знанието» или «първичния източник».

Пулсът му, обикновено спокоен като метроном, леко се ускори. Това не беше работа на аматьор. Или беше изключително сложна и добре информирана измама, или… беше истинско.

Скептицизмът му, неговият най-верен щит, започна да се пропуква. Професионалното любопитство, единствената страст, която си позволяваше, се разгоря като тих, но неумолим пламък. Да се върне в Дамаск беше да отвори врата към минало, което съзнателно беше запечатал. Беше нелогично, неразумно и емоционално опасно.

Но загадката… Загадката, гравирана върху тази малка плочка от слонова кост, беше неустоима. Тя не го молеше, а го предизвикваше. Тя говореше на неговия език – езикът на забравените символи и скритите истини.

Амир се изправи и отиде до прозореца. Сивият, упорит дъжд на Оксфорд се стичаше по стъклото, размивайки очертанията на древните колежи. За миг, в отражението си, той не видя учения в безупречен костюм, а осемгодишно момче, застанало на прашен балкон, взиращо се в град, който беше едновременно рай и ад.

Той взе телефона си. Имаше само един полет на ден до Бейрут, откъдето можеше да вземе кола за сирийската граница.

Разумът му крещеше «не». Но ученият в него вече опаковаше багажа си.