Читать книгу Заветът на Хроникьора - - Страница 5

Тишината в отдела за ориенталски ръкописи беше плътна, почти осезаема. Единственият звук беше едва доловимото шумолене на страниците, които Амир прелистваше с хирургическа прецизност, и тихото потракване на пръстите му по клавиатурата на лаптопа. Златни ивици прах танцуваха в косите лъчи на залязващото слънце, които се процеждаха през високите, засводени прозорци на библиотеката. За Амир обаче светът извън крехкия пергамент пред него не съществуваше.

Беше напълно погълнат. Думите на неизвестния автор от XIII век не бяха просто сух пътепис за търговски маршрути и екзотични стоки. Това беше изповед. Лична, интимна и написана с език, който отекваше с поетична мощ през осемте века, които ги деляха.

«Пустинята не пази тайни; тя ги смила на пясък и ги поверява на вятъра, който ги разказва на звездите», превеждаше Амир, а пръстите му летяха. «Сърцето ми е керван, натежал от стоки, които не мога да продам, и копнежи, които не смея да назова. В Дамаск видях коприна, тънка като утринна мъгла, но нищо не можеше да се сравни с нишката светлина в очите ѝ, когато се сбогувахме в Самарканд.»

Амир спря за момент, взирайки се в изящната калиграфия. Това не беше хроника. Това беше писмо до изгубена любов, дневник на самотна душа, философски трактат, маскиран като търговски регистър. Авторът говореше за пазари и каравансараи, но всъщност описваше пейзажите на собственото си сърце. Амир усещаше тъгата му, копнежа му, проницателния му ум. Сякаш духът на автора седеше до него в притихналата библиотека и му диктуваше през рамото.

Той се върна към работата си с подновена енергия. Преводът се лееше от него не като механична задача, а като творчески акт. Не просто заменяше думи от арабски на български; той се опитваше да улови мелодията зад тях, да пренесе емоцията, да съхрани душата на текста. Часовете се стопиха в минути. Шумът отвън, далечният тътен на градския трафик, редките покашляния на други читатели – всичко избледня до неясен фон.

И тогава го усети.

Отначало беше просто смътно усещане, боцкане по тила, сякаш невидима паяжина се е докоснала до кожата му. Плод на умората, каза си той и разтърка очи. Продължи да пише, но усещането не изчезна. Напротив, то се засили, превърна се в натрапчива сигурност. Едно почти животинско усещане, че не е сам. Че нечии очи са вперени в него.

Той се опита да го игнорира, приковавайки поглед в екрана на лаптопа. Но концентрацията му беше разбита. Поезията на ръкописа бе отстъпила място на прозата на настоящето. Пулсът му леко се учести. Кой би го наблюдавал тук? В този забравен от бога кът на библиотеката, посещаван само от шепа специалисти като него?

Бавно, сякаш нехайно, той вдигна глава и огледа просторната читалня. Няколко възрастни професори бяха прегърбени над своите книги. Млада студентка прелистваше огромен атлас. Нищо необичайно.

Погледът му се плъзна към по-отдалечените редици с рафтове, потънали в сянка. И там го видя.

Мъж на средна възраст, облечен в невзрачен сив костюм, седеше на една маса. Пред него имаше отворена книга, но той не я четеше. Държеше я малко прекалено високо, а погледът му беше насочен над нея, право към Амир. Очите им се срещнаха за частица от секундата. В тях нямаше любопитство, а студена, пресметлива оценка. Мъжът не се смути. Той просто, без да бърза, сведе поглед към книгата си, сякаш контактът никога не се е състоял.

Но беше твърде късно. Престорената му незаинтересованост беше по-издайническа от откритото взиране.

Леден полъх пробяга по гърба на Амир. Това не беше случаен читател. Това беше наблюдение. Целенасочено и професионално. Изведнъж уютната тишина на библиотеката се превърна в зловеща. Прашните томове по рафтовете вече не изглеждаха като пазители на знание, а като мълчаливи свидетели.

Ръцете му леко трепереха, докато свеждаше поглед обратно към ръкописа. Красивите, извити букви сега изглеждаха различно. По-опасни.

«Някои стоки са твърде ценни, за да се продават на пазара,» гласеше следващият ред, който трябваше да преведе. «Те се носят в сърцето и се пазят с кръв, защото стойността им не е в злато, а в истината, която разкриват.»

Амир преглътна. Сърцето му блъскаше в гърдите. Той хвърли бърз поглед към мястото, където седеше мъжът. Беше празно. Човекът в сивия костюм беше изчезнал, сякаш никога не го е имало.

Думите на пергамента вече не бяха просто поезия. Бяха тайна. А тайните, осъзна Амир с вледеняваща яснота, винаги имат пазачи.