Читать книгу Заветът на Хроникьора - - Страница 7

Хладният вечерен въздух беше добре дошъл след часовете, прекарани в задушната читалня на университетския архив. Уличните лампи хвърляха меки, оранжеви кръгове светлина върху паважа, а повечето студенти вече се бяха разотишли. Амир вървеше с пружинираща стъпка, която не усещаше. Умът му все още беше в лабиринта от символи, в избледнелите редове на древния пергамент. В кожената му чанта, притисната здраво до хълбока му, лежаха не самите свитъци, а флашка с дигиталните им копия с висока резолюция и дебела папка с разпечатки и бележки. Оригиналите бяха заключени, но това, което носеше със себе си, беше ключът.

Той беше толкова погълнат от мислите си – за възможните преводи, за историческия контекст, за реакцията на професор Соколов – че почти не забеляза стъпките зад себе си. В началото бяха просто част от градския шум. Но когато сви по по-тясната и тиха уличка, водеща към квартирата му, звукът стана по-отчетлив. Два чифта крака. С тежки обувки. Движеха се в синхрон с неговия ритъм, но малко по-бързо, скъсявайки дистанцията.

По гърба му полазиха ледени тръпки. Това не беше обикновена параноя. Инстинкт, изострен от години живот в различни градове, му крещеше, че нещо не е наред. Той ускори крачка, без да се обръща. Стъпките зад него също се забързаха. Сърцето му заби в гърлото.

Той сви зад ъгъла, надявайки се да ги изненада, но беше твърде късно. Една едра фигура изскочи от сянката на един вход и му препречи пътя. Преди Амир да успее да реагира, вторият мъж го сграбчи отзад, притискайки ръката му към устата му, за да заглуши евентуален вик.

– Чантата – изръмжа първият мъж. Гласът му беше дрезгав и безизразен. Не носеше маска, но лицето му беше обикновено, забравимо. Лице от тълпата.

Амир се опита да се отскубне, но хватката на втория беше като стоманени клещи.

– Не искаме проблеми. Само свитъците – добави първият, като погледът му се закова върху кожената чанта.

Думите отекнаха в съзнанието на Амир, прогонвайки всяка мисъл, че това е случаен обир. Те не искаха портфейла му. Не искаха телефона му. Знаеха какво носи. Знаеха за свитъците.