Читать книгу Заветът на Хроникьора - - Страница 6

Из преписа на Хроникьора:

В летописите, които времето е пощадило от своя неумолим глад, се говори за епоха, в която земята бе забравила своя Създател. Не като дете, което забравя лицето на родител, а като горделив син, който съзнателно изтрива спомена за баща си. Светът беше потънал в поквара, дълбока и всепроникваща като подземна река, чиито отровни води тровеха корените на всяко добро дърво.

Силният издигаше своя дом върху костите на слабия, а смехът на богатия беше ехо от плача на бедния. Истината бе стока, продавана на най-висока цена, а добродетелта – дрипава дреха, с която будеше присмех. Хората строяха кули от суета, а сърцата им бяха пусти и студени като празни каменни зали. Земята стенеше под тежестта на тяхното беззаконие; тя беше като гнойна рана, която молеше за лек.

Сред този морален упадък, сред този карнавал на греха, стоеше един човек – Нух. Той беше като самотен фар в бушуваща нощ, чиято светлина никой не желаеше да види. В очите му се четеше мъката на вековете, а в сърцето му живееше вяра, твърда като диамант и тежка като воденичен камък.

Десетилетия наред гласът му кънтеше по площади и пазарища. Десетилетия, които се нижеха като мъниста на броеница от скръб. Той говореше за завръщане, за покаяние, за светлината, която те бяха загърбили. Думите му бяха ясни и чисти като планински поток, но се разбиваха в каменните стени на подигравките. Наричаха го лудец, старец, изгубил разсъдъка си, мечтател, който не виждаше «истинския» свят.

Никой не разбираше огромната му самота. Вечер, когато се прибираше в своя дом, тишината беше негов единствен другар. Той говореше с Бога не само с молитва, а с тихия плач на душа, която виждаше как всичко, което обича, се срива в пропаст. Болката му не беше за него самия, а за тях – за децата, които играеха в калта, без да знаят, че душите на бащите им са по-мръсни; за жените, чиято красота служеше само за прослава на порока; за мъжете, чиято сила бе превърната в инструмент за разрушение. Той беше баща, който гледаше как децата му доброволно вървят към огъня. И никой не му подаде ръка. Нито един.

И дойде ден, в който Гласът, който го крепеше през всичките тези години, проговори не с гняв, а с безкрайната умора на Баща, чиито деца са се отрекли от него. Присъдата беше произнесена.

Потопът, който бе предречен, не беше акт на отмъщение. Хрониките са ясни по този въпрос. Той беше трагична необходимост. Беше великото пречистване. Както хирургът с болка изрязва болната плът, за да спаси тялото, така и Създателят трябваше да измие земята от нейната проказа. Водата не беше оръжие на гнева, а сълзите на небето, които щяха да отнесат всичко, което бе станало непоправимо счупено.

Това беше ужасяващ акт на милосърдие – да се сложи край на агонията. Да се даде на земята шанс да диша отново, да започне на чисто, незаразена от отровата на миналото. А в центъра на всичко стоеше Нух – самотният пратеник, чиято последна задача бе не да спаси света, който беше, а да съхрани семето на света, който можеше да бъде. Ковчегът не беше просто кораб, а последната, крехка люлка на надеждата в един океан от отчаяние.